— Докторе, в състояние ли сте да ни назовете поне един от инструментите, които Дженифър е хвърлила по вас?
— Добре, да… искам да кажа, не. Но не стана така. Тя обърна кабинета ми наопаки. Поряза ме.
— Добре, да караме поред. Най-напред обърна кабинета ви наопаки, така ли?
— Напълно.
— Причини ли големи щети?
— За осем хиляди долара. Наложи се да не приемам пациенти цяла седмица.
— Осем хиляди долара. Би трябвало да сте съобщили за такава загуба в полицията.
Пул мълчеше.
— Доктор Пул, съобщихте ли за инцидента в полицията?
— Не исках да…
— Извинете ме, докторе, но въпросът ми изисква отговор с „да“ или „не“. Съобщихте ли в полицията?
Пул преглътна веднъж, после още веднъж.
— Не.
— Значи никъде не е документирано, че се е случило точно това, което казвате вие? Да или не?
— Не, не е документирано.
— Добре. Да се върнем на порязването. Тя го направи с някой от вашите инструменти, така ли?
— Не. Бяха няколко драскотини.
— О…!? — Харди погледна съдебните заседатели многозначително. — Значи не са били порязвания, а драскотини?
— Нахвърли се върху мен и изподра лицето и ръцете ми с нокти. Тези драскотини имах предвид.
— Добре, изяснихме въпроса. Казахте, че са били сериозни, нали? Консултирахте ли се с лекар за тях?
— Не, не исках да…
— Благодаря ви. Имате ли все още белези от това нападение?
Вдигна ръце към лицето си, сякаш там бе останал някакъв спомен.
— Минаха близо десет години.
— Това означава ли „не“?
— Да. Означава „не“.
— Благодаря ви. И един последен въпрос, докторе. Да се върнем на заплахата, за която споменахте преди малко. Спомняте ли си точните думи, които използва Дженифър?
— Не. Не помня точните думи. — Дишаше тежко. Изведнъж скочи на крака и посочи с пръст Дженифър. — Но тя каза, че ще ме убие!
Вилърс му направи забележка да се овладее и да седне.
— Опита ли се наистина да ви убие? Да ви е преследвала, да ви се е обаждала по телефона или да ви е тормозила по някакъв друг начин?
— Не. Нямаше нищо такова. След това не съм я виждал никога… докато не попаднах в тази зала.
— Не сте я виждали никога след това. С други думи, независимо какво ви е казала, когато е била разстроена и разочарована, само миг след като е била изоставена от вас и уволнена, тя е изчезнала от живота ви. Това ли е истината?
— Да.
— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.
Харди спечели рунда по точки, но се опасяваше, че победата му може да се окаже пирова. На съдебните заседатели им бе припомнен Нед Холис и независимо от всички инструкции да не се влияят от неговия случай, Харди не вярваше, че жив човек, който е сигурен, че Дженифър е убила Лари и Мат, няма да реши, че е убила и първия си съпруг.
Харди се безпокоеше и от отношението на Вилърс. Освен това, макар и много добре да бе показал какъв е бил мотивът за избухването на Дженифър, тя все едно бе избухнала пред Пул и се бе нахвърлила върху него. Пул можеше да бъде възприет като използвач, лигльо и подлец, но и мнението за Дженифър също пропадаше надолу — крайно неустойчива личност, представляваща опасност за околните. Нима не беше вероятно отново да прибегне към насилие?
По време на първата фаза Пауъл почти не използва снимките по делото, но по време на обедната почивка в знак на уважение изпрати младия си помощник Джъстин Морхаус при Харди, за да му съобщи, че следобедът смята да ги вкара в играта — за цветните от дома на семейство Уит щеше да дава показания специалист от криминологичния екип, а за черно-белите от моргата — доктор Страут.
Преживяването нямаше да е приятно, но пък от гледна точка на Пауъл беше нужно. Смяташе да докаже, че убийството е извършено хладнокръвно и преднамерено. Желаеше да подчертае каква ужасна смърт е сполетяла Мат, и Харди, който беше виждал снимките, знаеше, че ще постигнат тази цел много ефективно.
Джъстин беше атлетичен младеж, който следваше Пауъл като сянка през цялото време, без да обели дума и вършеше досадната работа, както повечето млади юристи. Имаше свежо, открито лице. Докато предаваше на Харди посланието, умишлено се накланяше назад, за да избегне позата, която някои върли прокурори приемаха за свой символ.
— Дженифър ще понесе това много тежко — отбеляза Харди. — Не би ли могъл да го подшушнеш на Дийн?
— Кое? — учуди се Джъстин.
— Снимките на мъртвия си син.
Младият прокурор запристъпва от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната.
— Тогава не е трябвало да го убива — отвърна той. Каза го някак си неохотно, сякаш не желаеше да изглежда безсърдечен, но от друга страна пък и не можеше да не изрази искрените си убеждения. Харди възприе това като знак.