Младият човек се обърна назад, сякаш търсеше подкрепа от залата.
— И какво сега? Ще си изпатя, защото съм заел мястото ви за паркиране ли?
— Не точно — отвърна Томасино, — макар че и това няма да ви се размине. Големият ви проблем е, че колата ви я няма.
Съдията махна на пристава да изведе младежа. На горния етаж щяха да решат какво да правят с него, а колата беше откарана на градския паркинг.
Харди още се подсмихваше, когато призоваха обвиняемата и защитниците. Двамата с Фримън заеха местата си зад преградата, Дийн Пауъл също се приближи, заедно с младия си помощник. След малко въведоха Дженифър и я накараха да застане на подиума пред съдията. Изглеждаше изтормозена и отчаяна, наистина като виновен човек, но арестантските дрехи биха направили същото и със Синди Крофорд. Харди я представи на Фримън.
Тя изгледа неугледния си адвокат без кой знае какъв ентусиазъм, но той бе свикнал на подобни реакции. „Това ли е защитникът ми?“ — сякаш питаше физиономията й.
Обърна се пак към съдията и секретарят прочете обвинителния акт изцяло — както при всички дела за убийство.
— Дженифър Лий Уит, обвинена сте в трикратно убийство в нарушение на наказателния кодекс, секция 187. На трийсет и първи август 1983 година предумишлено и съзнателно сте лишили от живот Едуард Телър Холис, като…
Секретарят прочете обстоятелствата, при които е станало това, после премина към убийствата на Лари и Мат Уит. Когато свърши, Томасино кимна и отбеляза, че поради присъствието на господата Фримън и Харди, приема, че обвиняемата е осигурена с надлежната съдебна защита. После попита Дженифър, дали се признава за виновна.
— Невинна съм, ваша светлост.
Томасино отбеляза нещо в документите си и погледна над полукръглите си, леко мътни очила към Пауъл.
— Обвинението настоява ли за лишаване от освобождаване под гаранция?
— Настоява, ваша светлост — отговори Пауъл. — Тук имаме особени обстоятелства. Обвинена е в тройно убийство и убийство с цел облагодетелстване. Вече е убила…
— Ваша светлост! — скочи веднага Фримън. Не възнамеряваше да търпи това. Все още не бе доказано, че Дженифър е убила когото и да било. Това беше целта на процеса.
Съдията се намръщи на прокурора и каза:
— Господин Пауъл, моля ви.
Пауъл се престори на разкаян. Държането на неугледния, непохватен Фримън също бе много добре режисирано.
— Съжалявам, ваша светлост — извини се прокурорът, — но става дума за престъпления, за които се полага смъртно наказание. Законът забранява обвиняемата да се пусне под гаранция. Освен това, убедени сме, че съществува сериозен риск да се укрие.
— Ваша светлост — заговори Фримън небрежно, — обвиняемата ще предаде паспорта си. Досега не е била обвинявана, нито пък осъждана за каквото и да било престъпление. В миналото на госпожа Уит и във фактите не съществува основание за опасенията на обвинението. Не е напуснала града, макар че е имала тази възможност и няма как да не е разбирала, че е заподозряна. Освен това не е оказала съпротива при ареста.
— Добре, добре. — Томасино погледна над очилата. — Все пак, господин Фримън, тогава не е била обвинена в нищо, а сега е обвинена в тройно убийство. Това променя малко ситуацията, не мислите ли?
— Ваша светлост, госпожа Уит не е извършила тези престъпления и държи това петно да бъде изчистено от името й в съда.
Томасино почти се усмихна.
— Да. Ще получи тази възможност. Но съм склонен да се съглася и с обвинението, че, след като е изправена пред евентуално смъртно наказание, най-малкото ще се изкуши да не се възползва от нея. След като вече нищо не я задържа в града и няма семейство тук…
— Ваша светлост! — Гласът на Дженифър изненада всички. Обикновено обвиняемите се чувстваха твърде потиснати, за да говорят при такива обстоятелства. — Аз имам семейство. Тук, сега.
Харди се обърна. На втория ред се бе надигнал един човек, който би могъл да бъде брат на Томасино. Един млад човек до него също се канеше да стане. Между двамата седеше мила жена на средна възраст.
На Харди му направи впечатление също така, че Дженифър едва забележимо трепна при вида на един добре облечен мъж с брада, няколко реда по-назад. И защо поне не кимна на майка си, баща си, брат си? Посочи ги на съдията с надеждата да позволи пускането й под гаранция, но с нищо не показа, че са й близки и държи на тях.
Томасино се съвзе бързо.
— Добре, благодаря ви. Можете да седнете.
— Ако съдът позволи, бих искал да попитам госпожа Уит — намеси се Пауъл, — от колко време не се е виждала със семейството си.
— Ваша светлост, моля! — Харди бе сигурен, че Фримън няма понятие за какво говори прокурорът, но нямаше и да остави подобно искане, без да възрази. До процеса оставаше още много време, а да се разпитва обвиняемата сега беше недопустимо.