— Решението дали да се връчи обвинение или не взема прокуратурата, а не полицията.
Маниън, независимо от присъствието на главния прокурор, не смяташе да се предава, след като поставяха под въпрос професионализма му.
— Вижте какво, описал съм всичко с най-големи подробности. Ако смятате, че не е било самоотбрана, можете да ми вземете значката.
— Не съм казал, че не е. — Лок, както винаги, изчакваше, за да види накъде ще задуха вятърът. — Казах само, че решавам аз.
Харди не можеше да оспори това, но не то бе главното.
— Защо тогава Дийн е тук, Крис? Искаш ли да ми обясниш?
Лок се зачерви, но се съвзе бързо.
— Дийн Пауъл е мой помощник и има пълното право да е тук.
Батист отново взе думата:
— Няма спор, господин Лок. Значи сте решили да арестуваме тази жена, така ли? Да я качим ли горе, за да уредим формалностите?
Харди не познаваше Батист много добре, но реши, че е достоен за възхищение. В тона му нямаше никаква ирония или подигравка. Беше изключително коректен. Чисто и просто попита главния прокурор дали да предприеме следващата административна стъпка или не.
Освен това предизвикваше Лок да свали картите.
Лок остана на място, без да каже дума. Дори и без журналистите, фоайето бе пълно с хора и прекалено затоплено — Лок, Батист, Пауъл, Теръл, Маниън, Глицки, Нанси, Харди, трима други служители от отдела, попаднали случайно. Главният прокурор погледна за първи път Нанси Дистефано, която уморено се бе облегнала на стената със скръстени на гърдите ръце.
— Не съм прочел полицейския доклад — каза той накрая. — Когато го прочета, ще реша какво да правя.
Пауъл тръгна след него, като се провикваше „Без коментар“, докато не се измъкнаха от тълпата журналисти отпред.
Настъпи тишина. След малко Батист се обърна към Теръл:
— В прокуратурата наемат свои собствени следователи, Уолт. Защо не кандидатстваш направо? Ще дам ход на документите ти веднага. — И влезе в кабинета си.
Харди отиде при Нанси, която изглеждаше така, сякаш всеки миг може да припадне. Заведе я до стола, помогна й да се отпусне върху него. Беше изтощена. Дойде и Глицки.
— Каза, че иска да се обади на Фримън или теб. Обясних й, че ти сигурно си по-близо.
Харди сложи ръка на рамото му и леко го стисна за благодарност.
— Искаш ли да те закарам у дома, Нанси?
Нанси очевидно изпитваше болка, но вдигна очи и поклати глава.
— Бих искала да видя Дженифър. Ако е възможно.
След кратка почивка Нанси се възстанови достатъчно, за да стигне до асансьорите и да се изкачи до седмия етаж.
Когато излезе от кабината и видя дебелите решетки на затвора, тя притисна длан към устата си, сякаш се преструваше на ужасена. Само че не се преструваше, Харди бе сигурен. Долавяше се познатата миризма на метал и пот. Типичните звуци — асансьорът, ключалките, затръшването на решетки. Някъде далеч се чуваха приглушени гласове. Някой изпищя, нещо издрънча. Беше време за вечеря.
Нанси се вкопчи в ръката му.
— Не знаех, че… — Не довърши. Не беше нужно. Никой нямаше представа какво е тук, докато сам не попадне вътре. — Трябваше да дойда по-рано, но Фил… — Харди знаеше и това — Фил нямаше да я пусне.
Получи разрешение Нанси да влезе в малката стаичка за адвокатите и когато въведоха Дженифър, застана край вратата.
Нанси прехапа устни, лицето й се изкриви. Вратата се затвори.
— Казаха ли ти за… за баща ти?
Дженифър кимна, опряла ръце на хълбоците си. Нанси стана и направи крачка към дъщеря си.
— Джени… — едва го прошепна.
— Мамо…
Застанаха една срещу друга и Нанси протегна боязливо ръце, Дженифър я прегърна. Майка й изкриви лице от болка, но не се отдели, притисна я към себе си с всички сили.
— Трябва да го открия.
— Не, трябва да се откажеш — възрази Фримън.
— Не разполагам с нищо друго. Дженифър няма никакви приятели. Има майка, но това е единственият остатък от миналото й. Юридически тя е нормална колкото сме ние с теб. Нямам друг шанс. Трябва да опитам.
Бяха в кабинета на Харди. Наближаваше единайсет. Беше останал в стаята за адвокати в затвора цял час, като муха на стената, докато Дженифър и Нанси разговаряха или по скоро се опитваха да възстановят отношенията си. Срещата им бе напрегната, продължителна, но през цялото време си държаха ръцете и говореха само за свои лични неща — не споменаха делото нито веднъж.
След като излязоха от затвора и качи Нанси на такси, защото тя не искаше и да чуе да я закара той, дойде направо тук. Фримън, разбира се, и тази вечер бе останал да работи до късно — по ново дело за убийство и обжалването на Дженифър.
Сега слушаше по-младия си колега, който в безсилието си бе съборил всички папки от бюрото на пода и просто бълнуваше от умора.