— Аз съм нейна майка.
Явно в залата имаше и хора, които не бяха чели пресата, защото се разнесе приглушен шепот. Вилърс не реагира, така че се наложи Харди да изчака, докато всичко утихне.
— Госпожа Дистефано, имате ли нещо против да ви наричам Нанси?
— Не.
Харди смяташе, че е най-добре да говори направо.
— Нанси, ще разкажете ли на съдебните заседатели за нараняванията си?
Пауъл скочи.
— Възразявам, ваша светлост. Не е по същество.
За всеобща изненада, преди да вземе решение, този път Вилърс поиска контрааргумент.
— Господин Харди?
— Ваша светлост, Дженифър Уит е израсла в дома на майка си. Характерът й се е оформил там. Съдебните заседатели би трябвало да добият представа за условията, при които това е станало.
Вилърс му позволи да продължи. Харди й благодари. Струваше му се, че между него и съдията се е установило някакво съгласие. Може би се дължеше на по-леките критерии в тази фаза на делото, но нещо се бе променило.
Приближи се до Нанси и продължи:
— Наскоро бяхте в болница, нали?
— Да.
— Ще ни кажете ли защо?
Нанси изреди счупените ребра, счупения нос, увредените бъбреци, синините по гръдния кош, бедрата.
— Как получихте тези наранявания?
— Съпругът ми ми нанесе побой.
Залата слушаше мълчаливо.
— Съпругът ви, Фил Дистефано, бащата на обвиняемата, нали?
— Да.
— За първи път ли ви нанася побой?
Когато чу това, Нанси сякаш се отдръпна — както правеше Дженифър. Или може би Дженифър правеше като нея? Тя поклати глава и се наложи Вилърс да й напомни, че трябва да отговаря с думи.
— Не — каза Нанси. — Не беше за първи път.
За да й даде време, Харди се приближи до съдебните заседатели и погледна към Дженифър. Мръщеше се. Очевидно въпросите не й харесваха. Харди се приближи до свидетелката.
— Често ли ви биеше съпругът ви?
Нанси пак поклати глава, спомни си и каза гласно:
— Да.
— Преди колко години дъщеря ви, обвиняемата по това дело, напусна дома ви?
— Около десет.
— Съпругът ви, нейният баща, удрял ли ви е, преди тя да напусне?
— Да, непрекъснато. Фил се напиваше, ядосваше се за нещо и се нахвърляше върху мен.
— Дженифър ставала ли е свидетел на тези сцени?
— Да.
— Някога удрял ли е нея?
Нанси поклати глава.
— Не. Заплаши я няколко пъти, но не бих му позволила да направи такова нещо. Винаги заставах между тях. Той я обичаше. — На очите й се появиха сълзи. — Просто излизаше от кожата си.
— Излизаше от кожата си — повтори Харди. Направи няколко крачки към съдебните заседатели и продължи: — Според вас, Нанси, тези побоища оказали ли са някакво видимо влияние върху поведението на Дженифър?
Нанси се бореше със сълзите, които сега се стичаха по бузите й свободно, но, както и Дженифър, говореше съвсем ясно.
— Не сме разговаряли.
Това не беше отговор на въпроса му, но беше придвижване в добра посока.
— За какво не сте разговаряли, Нанси?
— Тези неща се случваха и отминаваха… После всичко пак ставаше както преди.
— Криехте ли, че са се случвали?
— Да, преструвахме се, че всичко е наред.
— А Дженифър?
— Дженифър стана мълчалива. После отиде да живее другаде.
— Бихте ли казали, че е станала затворена в себе си, мрачна, недоверчива?
Това бе твърде далеч от същността на делото, но в тази фаза беше позволено и Харди се надяваше по този начин да обясни на съдебните заседатели защо клиентката му изглежда толкова студена и безчувствена.
— Да. — Нанси погледна дъщеря си. — Беше мило малко момиченце. Детето ми…
Макар и да се владееше, чувствата на госпожа Дистефано я бяха обгърнали като одеяло. Сълзите не преставаха да текат. Вилърс се наклони напред.
— Госпожа Дистефано, желаете ли да прекъснем за малко?
Продължиха.
— Нанси, дъщеря ви разказвала ли ви е някога за чувствата си към Мат?
— Мат беше всичко за нея.
— Мат беше всичко за нея. — Харди обгърна с поглед съдебните заседатели и пак се обърна към свидетелката.
— Тя обичаше ли сина си?
— Безкрайно. О, Боже, да, разбира се.
— Някога виждали ли сте по момчето признаци или следи от малтретиране или побой, нанесен му от майка му? Държала ли се е лошо с него?
— Не е имало нищо такова. Полагаше твърде много усилия, за да го предпази от всякакви неприятности. Дори го глезеше повече, отколкото би трябвало, но аз разбирах каква е причината за това.
— И каква беше тя?
— Ами… нещата, които беше виждала. Между мен и баща й. Лари беше същият… и той не можеше да допусне на Мат да се случи нищо лошо.
Прозвуча добре. Лари и Дженифър от една и съща страна. Дженифър плачеше беззвучно зад масата на защитата.