— Излязох, за да престане.
— Да, разбирам, но как точно се опитахте да го утешите? Прегърнахте ли го? Казахте ли му, че го обичате?
— Не. Знаех, че ще престане да плаче, когато с Лари престанем да се караме.
— Това беше целта, нали? Да го накарате да престане?
— Не. Искам да кажа, щеше да престане.
— И вие просто го оставихте и излязохте навън?
Харди стана.
— На въпроса вече беше отговорено, ваша светлост.
Кошмарно. Пауъл оттегли въпроса, преди Вилърс да реагира и се приближи още повече към свидетелската банка.
— Добре, госпожо Уит. Един друг въпрос… Споменахте, че със съпруга си сте се карали за парите… за семейния бюджет… както всички ние понякога, така ли е?
— Да.
— И че мъжът ви, господин Уит, е преглеждал някакви сметки преди да слезе да закусва?
— Да.
Харди разбра, че Пауъл е научил нещо. Не бързаше, беше напълно спокоен. Отиде до мястото си, взе някакъв документ от помощника си, върна се пред свидетелската банка.
— Ваша светлост, искам да представя копие от извлечението по сметката на Дженифър Уит в банка „Пайъниър“.
Лицето на Дженифър се изопна. Стомахът на Харди се сви. Когато Пауъл се приближи до него, за да му покаже извлечението, реши да спечели малко време.
— Ваша светлост, разрешете да се приближа.
Вилърс се намръщи.
— Какво има сега, господин Харди?
— Ваша светлост, документът не беше включен в списъка на веществените доказателства на обвинението.
В началото всяка от страните бе длъжна да представи на другата пълен списък на свидетелите, които смята да призове и на веществените доказателства, които смята да представи. Не беше задължително да се използват всички включени в списъка свидетели и доказателства, но по принцип не беше разрешено да се използват невключени, освен в особени случаи. Поне на теория в съда не трябваше да има изненади. На практика адвокатите и прокурорите просто умираха за тях.
— Не съм съгласен да се представи сега — добави Харди.
— Колегата греши — възрази Пауъл и махна на Морхаус да се приближи. Младият му помощник, явно предупреден да очаква такова нещо, взе една дебела папка и я даде на шефа си. Той извади отвътре нужния документ и даде по едно копие на Вилърс и на Харди. — Ред осемнайсети на първа страница, ваша светлост.
Харди прочете. Пишеше: „Финансови документи“.
Пауъл вдигна папката.
— Това са документите и предадохме на защитата копие от всички тях на… — Той погледна в папката и добави: — Първи август.
Харди и Фримън, разбира се, бяха получили копията. Несъмнено се намираха някъде в кабинета му сред останалите полицейски доклади, протоколи от разпити и други подобни, напъхани в седем големи кутии. Тъй като Пауъл не бе повдигнал въпроса през първата фаза, Харди си бе позволил да се надява, че прокурорът не е открил тайната сметка на Дженифър сред купа други книжа. Нищо подобно.
Финансовите документи, които Пауъл държеше в ръка сега, бяха накъде около петстотин страници — стари данъчни декларации, застрахователни полици, банкови извлечения, сведения за акции, анулирани чекове, фактури за повечето от нещата в къщата им. Документите бяха в пълен безпорядък и нямаше никакъв опис — петстотин страници, сред които бе скрита единствената, която би могла да навреди на Дженифър — извлечението от тайната й банкова сметка. Пауъл подаде едно копие на Вилърс и каза:
— Ето го, ваша светлост.
Вилърс се надигна, взе го, намести очилата си, кимна.
— Това е то, господин Харди.
Оказа се, че всичко е както трябва и Пауъл отново се спусна към Дженифър.
— А сега, госпожо Уит, моля погледнете това банково извлечение. Ваша ли е тази сметка?
От спокойствието й не бе останала и следа. В очите й се четеше страх. И Харди не можеше да й помогне — самият той също го чувстваше. Дженифър кимна утвърдително.
— Да, моя е.
— Съпругът ви знаеше ли за съществуването й?
Дженифър преглътна.
— Да, разбира се.
Харди не искаше да чува тази лъжа, макар и да разбираше на какво се дължи.
— Госпожо Уит, ще прочетете ли на съдебните заседатели какъв адрес е отбелязан в извлечението?
Дженифър погледна листа в ръцете си.
— Пощенска кутия 33449, Сан Франциско, Калифорния.
— Пощенска кутия? Извлеченията по тази сметка не бяха ли изпращани направо на домашния ви адрес?
— Не.
— Защо се налагаше това да е така?
Дженифър погледна към Харди с широко отворени очи.
— Не знам.
— Не знаете? — Пауъл повиши глас. — Не знаете!? — повтори той с удивление. — Истината не е ли, че съпругът ви не е знаел за тази сметка?
— Не…
— … и че е открил нещо нередно в домашния бюджет? Че го лъжете с парите, например?