Нещо — струваше му се, че е звук — се бе промъкнало в съзнанието му.
Полазиха го студени тръпки и изведнъж го обзе страх. Какво щеше да стане, ако някой е разбрал какво е научил?
Не си спомняше кога си е легнал. Не си спомняше как се е оказал в креслото, защо Франи е до него. Махна одеялата и си помисли, че може да се е върнал и да е припаднал.
Ами неговите пистолети?
Пистолетите му, от времето, когато беше ченге, бяха заключени в сейфа. Когато преместиха Ребека в бившия му кабинет, извадиха сейфа и го сложиха на най-високия рафт в шкафа зад кухнята. Стана с усилие и отиде да провери. Запали всички лампи по пътя си.
Сейфът не беше пипан.
Отвори го. Пистолетите бяха там. Изглежда губеше допир с реалността. Никой нямаше намерение да го закача. Не тук. Не и в неговия дом.
После му хрумна, че Лари Уит може би си е мислил същото. И Симпсън Крейн… Застреляни със собственото им оръжие. У дома им.
Нелепо.
Взе едрокалибрения пистолет и отиде да провери — стаята на Винсънт, на Ребека, спалнята. Мина през кухнята, трапезарията, всекидневната, върна се в дългия коридор. Нищо. Изглежда полудяваше.
Погледна зареденото оръжие в ръката си и му мина през ум, че точно така стават нещастията. Полутъмна къща, някой — жена ти или детето — се появява неочаквано, ти го вземаш за крадец, за някой, който те заплашва…
Върна се при сейфа и заключи проклетата играчка. Изведнъж се сети. Краката му омекнаха. Беше твърде кошмарно дори да си го помисли. Трябваше да седне.
Лари в края на краищата е ударил Мат. Не само веднъж. Може би Мат се е появил по време на скандала и е взел страната на майка си, може би е настоял баща му да я остави на мира, може би Лари в яда си го е ударил с дръжката на пистолета… после си е дал сметка какво е направил, разбрал е, че не може да го скрие и че няма връщане назад… Мат — със счупена челюст, осакатен завинаги, живо доказателство за това, какъв всъщност е баща му. Край на кариерата, на педантично подредения, организиран живот, в който всичко е под пълен контрол… И в този момент идва единственото възможно решение… Мат лежи на пода край вратата на банята, Дженифър го моли да престане. Единственото решение — да се унищожат доказателствата. Куршумът ще заличи всякакви следи, няма да се разбере, че е осакатил сина си. Никой не би могъл да твърди това.
И няма да остане нищо. Никакъв смисъл да продължава да живее. Насочва дулото към себе си.
Само че преди това се обръща към Дженифър и казва: „Ти си виновна за всичко“. И тя, в този момент му вярва, защото е такава, каквато е.
Харди, седнал на пода, стигна до края. Разбира се, че не би могло да се е случило така. Изхвърленият в контейнера пистолет изключваше такава възможност.
Освен ако… ако Дженифър сама не е изхвърлила оръжието, защото се е самообвинявала за скандала, защото наистина е била убедена, че тя е виновна за всичко. Така Лари няма да е засегнат. Безценната репутация на доктор Лари Уит ще бъде спасена. И тя, Дженифър, ще си получи каквото заслужава за това, че е предизвикала скандала, за това, че е такава, каквато е.
Прекалено объркано. Едва ли е било така.
Но някои факти сочеха тъкмо в такава посока — например, категоричното й отричане, че е убила мъжа си и сина си. И — от мисълта го побиваха тръпки — особеностите на характера й напълно отговаряха на такъв тип поведение. Самоомраза, чувство за вина, нуждата да бъде наказана. Защото първата й реакция е било гузното чувство за радост от факта, че Лари е мъртъв. Мразела го е, ненавиждала е всичко, което е правел. Макар че едва е понесла смъртта на Мат физически, това не е намалило — поне в първия момент — радостта. Че Лари вече го няма. Че най-накрая се е освободила от него.
И след като е могла да изпитва подобна радост веднага след смъртта на сина си, може би е решила, че наистина няма душа и че напълно заслужава наказанието, което обществото иска да й наложи. Дори е готова да помогне. Направи тъкмо това. Сама срещу себе си.
Харди се облегна на стената. Имаше треска. Не се е случило това. Не е възможно. Имаше и други възможности, много по реални, трябваше да проучи тях. Изглежда бълнуваше.
— Не можеш да го направиш днес.
Температурата му беше 40 градуса. Струваше му се, че е на сто години. Пиеше трета чаша кафе, беше се насилил да хапне малко.
— Срещата е в девет. Трябва да отида. Остават три дни.
Три дни, докато съдия Вилърс, тринайсетият съдебен заседател, се произнесе окончателно по присъдата — вторник, 9:30. Харди бе дал ход на процедурата за отсрочване и все още се надяваше смъртната присъда да бъде заменена с доживотен затвор. Трябваше да убеди Вилърс да го направи, да открие нещо приемливо.