Изведнъж го обзе гняв. Към него самия. Почувства се отвратен от себе си, от слабостта си, от болестта. Ако искаше да спи, можеше да си остане вкъщи. Не бе дошъл тук, за да почива или за да се предаде при първия неуспех.
Изправи се, при което пак му се зави свят. Знаеше, че още не е оздравял, но се чувстваше далеч по-добре от вчера, когато бе свършил много повече работа. Трябваше да си намери дрехи. Взе ризата си — мокра и изпомачкана. Нямаше да свърши работа. Трябваше да си купи нова. Трябваше да върши нещо…
Къщата на Кларънс Стоун беше хубава, удобна постройка с човешки мащаби. Имението на Маргарет Морънси в Сан Марино го накара да се замисли. Започваше да разбира какво означава да инвестираш. Съществуваха къщи, които са само удобни, след това такива, които са богати и накрая такива, които не се виждат от шосето. Алеята след големия метален портал се виеше през дъбова гора и изчезваше отвъд билото на малък хълм.
Не се оказа трудно да намери мястото. Обществената библиотека работеше и там пазеха екземпляри от всички вестници. През последната година в имението се бяха провели няколко благотворителни вечери.
Имението се наричаше „Пастил“. Като френските сладки. Може би госпожица Морънси гледаше на дома си точно така — като на нещо, което услажда живота.
Харди спря пред портала и слезе. Трябваше да натисне звънеца. Преди около час, когато отново опита с телефона, никой не вдигна. Ако се окажеше, че няма никой, щеше да отиде при Бакмън. След това да се върне.
От устройството долетя гърлен женски глас:
— Да?
— Госпожица Морънси?
— Да?
Не искаше да се впуска в обяснения. Трябваше да я види.
— Опитах се да се свържа с вас по телефона.
Тя се засмя.
— Знам. Не му обръщам внимание. Оставям го да си звъни. Чудя се защо ли не го изхвърля. Кой сте вие?
Харди реши да рискува.
— Познат на Джоди.
— О, един момент. — Чу се жужене и двете крила на портала се плъзнаха встрани. — Аз съм отзад при басейна. Ще ме намерите.
— В неделя давам почивен ден на персонала.
Седяха на меки столове под чадъра. На подноса върху масата имаше две запотени кани — с леден чай и лимонада. Маргарет Морънси донесе две кристални чаши и наля лимонада.
Харди си даваше сметка, че е грозно, но не беше в състояние да избяга от първата си реакция, когато я видя. Докато се ръкуваше с нея, си помисли, че е виждал и по-хубави лица. Богата годеница или не, физиономията й не беше от най-прекрасните — челюстта изглеждаше добре оформена, но пък стърчеше напред, по бузите й имаше съвсем малко повече мъх, отколкото трябва, челото й достигаше до косата с един сантиметър по-рано. Богатството обаче бе в състояние да компенсира подобни недостатъци.
Освен това бе направила всичко възможно, за да привлича вниманието с друго, а не с лицето си — разкошната й руса коса се спускаше на вълни до раменете, беше с оскъдни бикини, на гърдите си бе завързала полупрозрачно парче плат, златна верига на кръста. Имаше дълги и добре оформени крака. На единия глезен се виждаше дискретна верижка. Харди забеляза горнището на банския й захвърлено на плочките от другата страна на басейна. Очевидно плуваше и се излежаваше на слънце без него. Защо не? И, дявол да го вземе, какво му влизаше в работата?
— Обичам да съм сама тук.
Наистина на това място човек можеше да се усамоти — не се виждаха никакви други къщи. Басейн, дървета, добре оформена градина, моравата по-нататък… разкошната къща и съвършено синьото небе. Виждаше се бяла нишка от реактивен самолет.
— Откъде познавате Джоди? — попита тя.
Харди имаше чувството, че го болят всички кости, до най-малката. Между плешките му се събираше пот, треската можеше да започне всеки миг. Отпи от лимонадата и се усмихна.
— Боя се, че съм поредният адвокат.
Реши, че смехът й е страхотен — дълбок, гърлен, освободен. Отметна глава назад, видимо във възторг.
— Адвокатите не се страхуват от нищо, вярно ли е? Джоди ми го каза.
— Аз се страхувам.
— От какво, господин Харди? — Погледна го право в очите. Нейните бяха съвсем малко по-тъмни, отколкото би трябвало. — Изглеждате напълно способен да се грижите за себе си.
— В момента се боря с жестока настинка — каза Харди. — Имам чувството, че осемгодишно хлапе ще ме събори, без да му мигне окото.
Тя го изгледа въпросително. Щеше ли да прояви отзивчивост? Или я бе разочаровал? Така или иначе, изглежда й беше все едно. Май всичко това й се струваше интересно. Тя беше от друг отбор. Може би играеше по други правила, които той не познаваше.