— Та, докъде стигнахме?
— До въпроса, откъде познавам Джоди. Не го познавам.
За миг в очите й се пови нещо… страх? Раздразнение?
— Не сте полицай, нали?
— Защо? Да не би Джоди да си има неприятности с полицията?
— Няма причина. А вие не ми отговорихте.
— Казах ви, адвокат съм. Не съм ченге.
Тя се облегна назад и скръсти ръце под бялото парче плат. Лицето й остана невъзмутимо.
— Какво си мислите, че е направил? Оставете го на мира най-после.
Харди кимна.
— Да, това е казал господин Келсо и на инспектор Рестофър. Само че аз действам самостоятелно. Аз не съм от полицията и се опитвам да спася живота на клиентката си.
Разказа й набързо за Дженифър и когато свърши, Маргарет Морънси отпусна ръце и отпи глътка лимонада.
— Само че Джоди не се е обаждал на Франк… господин Келсо. Аз му се обадих. Джоди не знаеше нищо за това и мисля, че още не знае.
— А защо му се обадихте?
— Защото, господин Харди — тя се наклони напред, — защото Джоди няма нужда от такива неща. Той е много чувствителен човек и не е направил нищо лошо. Този Рестофър изникна изневиделица и започна да го разпитва, като че ли е престъпник. Обвиненията му бяха абсурдни и само късаха нервите на Джоди. Знаете ли какъв човек е той?
— Знам само, че ви е годеник. Нищо повече.
— Тези като него са едно на милион, това е истината. През по-голямата част от времето помага на хората. Започнал е отникъде, а сега е сред елита на града. Набира средства най-малко за двайсет каузи… затова го няма и сега. Организира благотворително първенство по голф. Съдружник е във фирмата и печели добре. Освен това е мой годеник, така че не може да става дума за пари.
А може би, едно на милион, Джоди не я обичаше, не я желаеше, бе си уредил брак по сметка, за да разполага с още повече пари, с власт. Изглежда в тези обществени кръгове браковете бяха по-скоро стратегически съюзи, а не следствие на чувства. Връзките и лоялността може би бяха по-стойностни от обикновеното сексуално привличане. Харди нямаше представа, просто мястото му не беше сред тези хора.
И почти не му бяха останали сили.
— Джоди каза ли изрично, че Рестофър го е обвинил в каквото и да било?
— Не директно, но е било очевидно, че го подозира в някаква нечестна игра около смъртта на Симпсън Крейн, което е пълен абсурд. Боже мой! Симпсън му беше като баща! Когато го убиха, Джоди плака със сълзи, като малко дете! Видях го с очите си, бях там. Господин Харди, подобно нещо не може да се изимитира.
Харди не беше убеден в последното.
— Освен това — продължи Маргарет Морънси, — всички знаят кой уби Симпсън Крейн. Уби го проклетият профсъюз. Бяха врагове. Крейн твърдо вярваше, че профсъюзите унищожават страната и аз мисля, че беше прав… И бе подгонил корумпираните им лидери. Биваше го за тази работа. Някой от тях го е убил или е поръчал убийството му. Те са способни на това.
Харди понечи да я попита дали изобщо някога е разговаряла с работник, но предпочете да си замълчи. Целта му не беше да променя възгледите и живота на госпожица Морънси.
Неочаквано тя стана, отиде до брезентовия навес и взе една кърпа. Уви я около гърдите си. Не беше станало по-студено. Ако в началото това бе означавало покана, сега тя бе оттеглена.
Харди стана.
— Благодаря ви за разговора.
Тя се приближи и сложи ръка на лакътя му.
— Наистина бих желала да оставите Джоди на спокойствие. Той не е човекът, когото търсите.
— Благодаря ви за разговора — повтори той. — Приятен ден.
Телефонът звънеше. Часовникът до леглото показваше шест и половина и в първия момент Харди не можа да си спомни къде се намира, дали е сутрин или вечер. Последния път бе заспал по светло и се бе събудил чак сутринта. Зачуди се дали не се е случило същото.
Вдигна слушалката. Беше Джоди Бакмън, самата любезност.
— Здравейте. Маргарет ми каза, че сте се отбили. Съжалявам, че не се видяхме. А за това, че не се обадих… съжалявам. Наистина имах много работа и просто забравих. Съжалявам. Получих съобщението ви, но нямах време да ви потърся, защото щях да закъснея. Истинска лудница. Знаете как е понякога. Искате ли да се видим?
— Тази вечер е изключено. Мъча се да се преборя с настинката си.
— Добре, какво ще кажете за утре? Още ли ще сте тук? Ако сте свободен за обяд, елате в Сити Клуб. Имам запазена маса и готвят фантастично. В дванайсет, става ли?
— Разбира се — отговори Харди.
— Добре тогава, до утре. Знаете ли къде е?
Харди каза, че ще го открие и Бакмън затвори.
Отпусна се назад на леглото и затвори очи. Почувства, че се движи, сякаш стаята се завъртя. Изправи се отново.
Нещо пропускаше. Беше важно, може би най-важното, но не знаеше какво е то. А му беше толкова трудно да мисли… Минутите минаваха. Задряма, както беше седнал. Телефонът след малко пак иззвъня.