— Още ли си болен?
— Още.
Гневът на Франи се бе изпарил и бе заменен от тревога.
— Защо не се прибереш, Диз. Трябва да отидеш на лекар.
Каза й за уговорената среща на следващия ден. При всички случаи след нея нямаше какво повече да прави в Лос Анджелес. Но за нея трябваше да остане непременно.
Тя престана да настоява. Добре, щом така трябва… Децата са добре… Ребека тъгува за теб… не е опит за събуждане на чувство за вина, а факт… тя, Франи, жена му, ако все още си спомня, също тъгува… Ще направи ли опит да се пази и да се грижи за себе си?
Каза й, че ще се опита. Нямаше голям избор. Не можеше да отиде никъде за вечерта в това състояние и трябваше да пази стаята. Щеше да заспи още сега, чак до сутринта, херметично затворен. Щеше да се прибере утре.
Влезе в банята, изпи още два аспирина с две чаши вода. Лицето му изглеждаше изпито и жълтеникаво. Отиде до прозореца, за да затвори щорите и погледна навън. Над градските улици бе увиснал червен диск. Билото на планината беше в алено, камъните хвърляха диамантени отблясъци. Опря се с ръка на стената и се облегна.
Долу спря кола, от нея излезе човек и отиде до багажника. Извади малък куфар, огледа се, затвори багажника и веднага, без излишни движения влезе в хотела.
Харди дръпна щорите, легна и се уви.
Почувства се както у дома — глупави страхове, параноя.
Но фактът, че разбираше това, не му помагаше никак. Изведнъж реши, че трябва да се махне от хотела. Беше дал на Джоди Бакмън номера на стаята, беше му казал, че ще прекара нощта в нея.
Джоди Бакмън, който според теорията на Харди бе наел човек, за да види сметката на Симпсън Крейн и жена му, на Лари и Матю Уит. Сега единствено Харди стоеше между него и онези седем милиона долара…
Нямаше много багаж. Облече новите дрехи, прибра старите. Когато излезе в коридора, там нямаше жива душа.
Асансьорът се отвори и вътре видя мургав, добре облечен мъж. Носеше куфарчето, което бе видял от прозореца. Поне приличаше на него. Мъжът излезе и се разминаха. Докато вратата се затвори, Харди видя, че онзи разглежда номерата на стаите.
52
Джоди Бакмън закъсня двайсет минути и ако се изненада, когато видя, че Харди все още седи и го чака на масата, която бе запазил, не го показа с нищо. Треската бе утихнала след още дванайсет часа в един мотел край Глендейл. Но Харди все още се чувстваше като разнебитен.
Когато се събуди, си позволи да се чувства като идиот в продължение на две минути. Ала все пак се бе събудил, което беше утеха, а може би дори и оправдание. Може би го бе направил заради умората и треската. Без никакви сериозни причини. Но, беше факт. Смени хотела. Най-вероятно постъпката му бе глупава и излишна. Е, щеше да се примири с това.
Разбра, че е Бакмън, още преди да стигне до масата му. Влезе в помещението така, сякаш беше негово. Беше от онези бивши сърфисти на Южна Калифорния, които сякаш остаряват по някакви по-различни закони от обикновените смъртни. След като бе съдружник на Крейн, би трябвало да е поне на трийсет и пет, но изглеждаше с десет години по-млад — изсечени като с длето скули, цепната брадичка, нито бръчица, появила се от безпокойства и тревоги. Косата му, която преди петнайсетина години трябваше да е била сламеноруса, сега беше светлокестенява, късо подстригана като на президента Кенеди. Или притежаваше солариум или прекарваше много време край басейна на Маргарет Морънси.
И, нямаше никакво съмнение, този човек беше влиятелен. Преди да стигне до него, Бакмън най-напред се спря край масата на кмета на Лос Анджелес, седнал с още шестима души малко по-нататък, сред които Харди разпозна един известен и често фотографиран щатски законодател.
Докато Бакмън се приближаваше до масата край прозореца, Харди пиеше газирана вода. Нямаше никакъв смог. От мястото, където седеше, се виждаха безкрайни складови площи, нефтени помпи, железопътни депа, електропроводи, шосета, гипсови кариери. Изгледът бе добър за любителите на големи пространства, в които няма нищо приятно за гледане — нямаше вода, мостове, острови, красиви сгради, зелени хълмове. Може би Бакмън все още не се бе издигнал дотолкова, че да му се полага маса от другата страна, където беше кметът с хората си и откъдето човек можеше да зърне океана, зеленината, блещукащите планини.
— Съжалявам, че закъснях. Приятно ми е, Джоди Бакмън. — Бакмън поздрави още някой, когото беше пропуснал при влизането си и най-накрая седна. — Не ми стига времето да се здрависам с всички. Няма край. Ще пиете ли нещо?