Харди посочи чашата си.
— Само газирана вода, благодаря.
— Аз също. Чудя се как можеш да пиеш дори мартини или бира в средата на деня, да не говорим за силни питиета… — Той поклати глава. — Умът ми не го побира. Все едно да вземеш приспивателно. Е, с какво мога да ви бъда полезен?
— Искам да доведа нещо докрай — отвърна Харди. — В петък клиентката ми беше осъдена на смърт.
Бакмън бе вдигнал чашата си, за да отпие, но ръката му замръзна във въздуха.
— Боже! — възкликна той. — Има и такива закони.
— Да, така е. Малко по-различно е от фирменото право.
— На смърт? Жената на Уит?
— Да. Дженифър.
Бакмън подсвирна. След малко дойде келнерът. Сакото му беше с лъскави ревери. Остави на масата чаша плодов сок.
— За нас специалитетът, Клаус. — Не си направи труд да попита Харди.
— Звучи ми добре — отбеляза той и когато Клаус се отдалечи, добави: — Опитвам се да накарам съдията да намали присъдата на доживотен затвор.
— Нали можете да обжалвате? До безкрай?
— Да. Евентуално. Ако се стигне дотам… — Нямаше намерение да обяснява процедурите на наказателното съдопроизводство. — Дженифър твърди, че е невинна — Харди си позволи да се усмихне озадачено, — и аз съм склонен да й вярвам. Трябва да представя на съдията някакви основания за съмнение. Не е нужно да е кой знае какво…
— И смятате, че обаждането на Уит…
— Не знам, господин Бакмън. Това е единственият камък, който не съм обърнал досега.
Мина още някаква важна клечка. Спря се при Бакмън, потупа го по рамото и стисна ръката му. Той кимна разсеяно, отпусна се на облегалката и посегна към плодовия сок.
— Ако това е единствената ви надежда… — Бакмън се загледа към хоризонта и добави: — След като разговаряхме, опитах да проверя документацията, но не успях да се свържа с компютъра чак до тази сутрин.
Харди чакаше.
Бакмън бръкна в джоба на сакото си и извади оттам два листа, сгънати и закрепени с телбод. Разгъна ги и ги подаде на Харди.
— Предположих, че може да потрябва, така че разпечатах графика си за деня от компютъра. Взех и оригиналния формуляр, който съм попълнил, защото понякога не разчитат почерка ми.
На първия лист имаше извадка от сведението за платените часове на Бакмън. На 23 декември, от 6:10 беше записал „0.20 за МЦЙБ“. В графата „описания на услугата“ беше вписано „тел. разг. Уит???“
Бакмън обясни:
— Трябваше да отговоря на десетина въпроса и един от тях беше на Лари Уит.
— Спомняте ли си какъв беше той?
— Не. Вписал съм го в сметката на центъра, така че трябва да е било нещо във връзка с офертата. Но не помня нищо. Съжалявам.
Харди погледна листа отново.
— Но разговорът е продължил двайсет минути. Не може толкова време напълно да се е заличило от паметта ви.
Бакмън за първи път показа признаци на раздразнение — за миг приятната усмивка изчезна. Той присви устни и отпи глътка плодов сок. Когато остави чашата, отново възвърна предишната си приветливост.
— Не, не е така. Това „0.20“ не е двайсет минути. В нашата фирма е прието да таксуваме клиентите си на десети от часа, не на минути. Две десети са дванайсет минути. — Наведе се напред и добави тихо: — Освен това закръгляваме. Шест минути и една секунда вече се броят за дванайсет минути. — Възможно е разговорът да е бил по-кратък и от пет минути… — Бакмън се усмихна хладно. — Но наистина не си спомням. Какво повече мога да кажа?
Харди погледна втория лист, на който беше оригиналния формуляр. След „тел. разг. Уит???“ имаше два плътно задраскани реда.
— Да, да — каза Бакмън, когато видя какво гледа Харди, още преди да успее да го попита. — Отговорът е, че не знам. Може да съм се заплеснал нещо, може би съм написал нещо излишно дълго. Искат да вписваме само най-необходимото. Секретарката ми се кара, ако съм многословен.
Харди продължи да гледа задрасканите редове. Никаква полза. Щеше му се да даде този лист на някой експерт, за да го изследва. Може би щеше да открие нещо. Но какво от това? Бакмън не би написал нищо толкова компрометиращо, че да помогне на Дженифър.
Вдигна очи. Бакмън го гледаше.
— Знаете ли, бих ви помогнал с радост и както виждате, правя всичко възможно. Все пак искам да знам кога ще свърши тази инквизиция заради центъра „Йерба Буена“. Дойде ми до гуша. Винаги ли става така, когато човек направи успешна сделка? Всички наоколо искат парченце от нея?
— Аз не искам.
— Да, зная, не това имах предвид. Но всичките тези въпроси…
— Господин Бакмън, една млада жена ще бъде екзекутирана, ако не докажа, че някой друг е убил съпруга й. Съжалявам, но за това си струва да се зададат няколко въпроса.