Сега обаче Том нямаше срещу кого да насочи гнева си и стоеше здраво стъпил на земята, свиваше юмруци, дишаше тежко.
— Е… — промърмори той и затърси отговора на нещо в застлания с линолеум коридор. — По дяволите!
— Ще трябва да се справим със ситуацията — отбеляза Лайтнър. — Положението е тежко и е напълно нормално човек да се ядоса… Ние всички понякога се ядосваме…
Харди погледна Фримън. Всяка професия си има жаргон. Може би в обкръжението на Лайтнър това минаваше за нормален разговор… Но Нанси имаше друга грижа, не се интересуваше нито от гнева, нито от жаргона.
— Не могат да поискат… — не успя да произнесе „смъртно наказание“ — … на дъщеря ми, нали? — Всеки миг можеше да се разплаче, стискаше ръката на мъжа си.
Харди реши да отклони вниманието от Фримън, да разпредели напрежението по-равномерно.
— Госпожо Дистефано, още сме твърде далеч дори от началото на делото, да не говорим за произнасянето на присъдата и наказанието. Засега е излишно да се тревожим за това.
— По-добре е да се тревожим, при това сериозно! — извика Том. — Ако сега не вземем мерки, ще се случи!
— Том? Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — попита Харди.
— Да. Знам! — отговори Том. — Знам, че хора като нас не могат да се надяват на честен съд. Не можем да се преборим с тях.
— С тях? Хора като вас? Какво имаш предвид?
— Бедните хора, работещите хора, по дяволите. И онези, които имат мангизи.
— Дженифър също има пари, Том — отбеляза Фил.
— Не са нейни, татко. Знаеш го. На Лари са. Затова е цялата работа, а всичко останало е блъф. Искат да си върнат мангизите, това е.
— Кой иска? — учуди се Харди.
— Нямат намерение да я приемат при тях, нали? Тя е от друго тесто… Точно както ни отряза Лари. Само че Джен се опита да си пробие път. Омъжи се за смахнатия доктор, караше лъскава кола, мъчеше се да стане една от тях. Те не прощават такива работи. Идват и ти виждат сметката, това е.
— Никой не иска да й види сметката, Том.
— Майко, ти не разбираш нищо… Хващаш се на лъжите им. Нали затова сме на този хал…
— Том, престани! — намеси се Фил и застана между жена си и сина си, но Том се зае с него:
— О, да, разбира се! Ти си готов да изтърпиш всичко, нали, татко?
Стана за миг — ръката на Фил полетя и се стовари върху лицето на Том високо над бузата. Звукът отекна във фоайето.
— Не смей да ми държиш такъв тон!
Мъжете бяха настръхнали, Нанси се вмъкна между тях. Разплака се. Том отстъпи назад и вторачи гневен поглед в родителите си.
— Майната му! — изсумтя той най-накрая, обърна се и хукна по коридора.
— Съжалявам за сина си — каза майката на двамата адвокати. — Мисли си, че светът…
Това беше моментът. Гардът бе свален и Фримън реши да се възползва. Зае се с Фил.
— Често ли се виждахте с Дженифър, господин Дистефано? Ходехте ли си на гости?
— Да… да, разбира се. Тя ми е дъщеря. Затова сме и тук днес.
Фримън се обърна към госпожа Дистефано.
Тя обаче поклати глава.
— Не сме ги виждали от години.
Фил се опита да заглади положението.
— Е, Лари беше много зает, винаги. Не че не сме…
Нанси го прекъсна:
— Лари не я пускаше, Фил. Изобщо не се виждахме с тях. Никога.
Харди, Фримън и Лайтнър проследиха с очи родителите на Дженифър, които тръгнаха като попарени по коридора. От една от вратите зад тях излязоха момче и момиче — засмени и прегърнати. Може би Томасино току-що бе оставил единия от тях на мира.
— Е, каква е защитата, докторе? — обърна се Фримън към психиатъра.
Отпуснат, с ръце в джобовете, Лайтнър нямаше нужда да се замисля. Кимна към коридора, където изчезнаха родителите на Дженифър.
— Разстроени са, не мислите ли? Може да се очаква.
— Може да се очаква — повтори Харди. Тръгнаха през тълпата към асансьорите. Харди и Фримън смятаха да се качат горе, за да се видят с Дженифър — да разберат, дали имат клиентка.
Лайтнър клатеше глава.
— Току-що получихте нагледен урок. Поколения… Бащата бие майката и децата. Децата бият собствените си…
— Кой кого бие? — учуди се Фримън.
Лайтнър спря.
— Не, не… Имах предвид Лари, разбира се.
— Лари е биел Дженифър? — Това беше нещо ново за Харди. Вероятно и за Фримън. Може би не и за Пауъл. Все едно, Дженифър не го бе споменала.
Фримън разсъждаваше една стъпка напред.
— Ако говориш за „подпаленото легло“, мисля, че детето ще представлява проблем.
„Подпаленото легло“ набираше все по-голяма скорост сред юридическите кръгове като валидна защита при убийство. Вече в няколко случая съдебните заседатели бяха оправдавали малтретирани съпруги, убили половинките си — нещо като самозащита, независимо че може да са го извършили в период на относително спокойствие — когато побойникът е заспал. Това бе твърде далеч от нормалните схващания за самозащита, според които е задължително да се установи непосредствена опасност за живота на обвиняемия.