Този аргумент бе сериозен, макар че вече имаше решение на съдията по него и нямаше да е никак лесно то да се промени.
Вторият аргумент беше и последната му надежда. Досега не бе ставало дума, че Лари Уит е малтретирал Дженифър. Харди знаеше, че няма да е лесно, защото тъкмо Дженифър бе причината това да стане. Трябваше да обясни защо.
Според наказателния кодекс, чрез този аргумент можеше само да иска смекчаване на присъдата на доживотен затвор, но не и насрочване на ново дело и обявяване на първото за невалидно.
За да стане това, Вилърс трябваше да изпълни акробатически номер, който едва ли би направила.
Но нямаше избор — трябваше да сложи всички яйца в кошницата си и да се надява, че Вилърс държи на справедливостта и истината толкова, колкото се говореше в юридическите среди. Знаеше, че за нея никак не е леко да подпише смъртна присъда, но, от друга страна, дали щеше да се съгласи да отмени собствените си решения? Дори да се опиташе, Пауъл щеше да нададе вой, а той съвсем скоро щеше да стане главен прокурор… Твърде неразумно да го превърнеш в свой враг малко преди това.
Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че се самозаблуждава. На практика рядко се случваше присъда да бъде променена на този етап. Финалните административни ходове можеха да се представят като последен шанс за подсъдимия, но в действителност чрез тях се даваше възможност на съдията да се спаси от проваляне на гледаното дело. Това последно препятствие допринасяше за по-справедливото прилагане на смъртното наказание само на хартия — на практика, погледнато исторически, то рядко бе оказвало влияние.
След като приключи с писането, Харди се зае отново да прегледа всички факти, които имаха отношение към утрешния ден и това му отне цялата нощ. Бележките за Том Дистефано, сведенията на лекарите за нараняванията на Дженифър, клетвената декларация на Дженифър, че се отказва от най-разумната защитна стратегия, абортите, първите показания на зъболекаря Харлън Пул.
Слава Богу, че тогава се беше обадил и бе настоял да се запише в протокола.
Смяташе, че Вилърс ще му даде възможност поне да започне, но едва ли щеше да позволи да заговори за неща, за които досега не е ставало дума, в това беше напълно сигурен.
Малко след като Франи го целуна и му пожела лека нощ — защото реши, че е безсмислено да настоява повече, той взе телефона, изнесе го зад вратата, за да не се чува и я затвори.
Чу уморения глас на петото позвъняване.
— Нанси, извинявай, че те будя толкова късно, но трябва да ти задам един последен въпрос.
54
Стигна до съдебната палата в седем и половина. Въпреки ранния час, репортерите вече се събираха. Днес делото щеше да се реши окончателно и предчувствието за новината ги привличаше като мухи. Около няколкото паркирани подвижни телевизионни станции се суетяха техници, няколко групи пиеха кафе от пластмасови чашки и ядяха сандвичи.
Един от новинарите го позна и го помоли да направи изявление. Харди спря. Вътрешностите му горяха. Искаше да избегне всичко това, защото можеше да навреди.
— Какво искате да ви кажа? Още нищо не се е случило. Присъдата не е потвърдена. — Върви да преживяш това, помисли си.
Надойдоха други:
— Разполагате ли с нови доказателства?
— Какво ще кажете за Дийн Пауъл като главен прокурор?
— Смятате ли, че Дженифър Уит ще бъде екзекутирана?
Този въпрос като че ли отрезви всички. Харди не искаше да си навлича неприятности още отсега. Вилърс бе предупредила, че не желае да разговарят с журналисти и би било безразсъдно да постави на карта всичко тази сутрин, ако докато обмисля решението си, тя го види да позира пред телевизионните камери като Пауъл или Фримън.
Тръгна отново. Съжалявам, без коментар. Някъде в тълпата зърна Дейвид Фримън — би трябвало да изпита облекчение, че вижда съюзник, но вече и към него бе охладнял достатъчно. Все пак беше добре, че старецът е решил да дойде — да демонстрира солидарност, да разговаря с репортерите, ако се наложи. Харди реши да се възползва.
— Ето го Дейвид Фримън. Обърнете се към него.
Тълпата се юрна нататък, а той в това време изкачи стъпалата, прекоси фоайето, качи се с празния асансьор на третия етаж, покрай сейфовете за веществени доказателства, докато най-накрая се скри в една празна стая за подбор на съдебни заседатели.
Денят беше особен. Двамата с Пауъл бяха облечени еднакво — черни костюми, бели ризи, червени вратовръзки. Тази на Харди бе с едва забележими ромбчета. Каква волност!
Залата вече беше пълна. Харди мина през прохода между редовете, поздрави Фримън и Лайтнър, които бяха седнали един до друг. Подаде на психотерапевта клетвената декларация, която му бе подготвил и започна да бъбри за незначителни неща с Фримън, докато онзи я прочете. Лайтнър нанесе няколко поправки и я подписа.