— А защо Мат да е проблем? — попита Лайтнър.
— Защото малтретираните съпруги не убиват децата си — отговори Фримън. — Ако Дженифър изобщо е малтретирана съпруга.
— Била е. Станало е непреднамерено, случайно.
— Трудно ще го пробуташ на съдебните заседатели.
— Мислиш ли, че тя го е направила? — попита неочаквано Харди.
Лайтнър сякаш за първи път се замисли внимателно над отговора си.
— Имала е причини.
Това не допадна на Харди. Още един човек, при това нямащ нищо общо с обвинението, изказва „компетентно мнение“, че клиентката му е „имала причини“ да убие мъжа си.
— Защото мъжът й се е отнасял зле с нея?
— Разбира се — добави Лайтнър веднага, — това, че е имала причини, не означава, че го е направила.
— Какво точно искате да кажете? — вгледа се в него Харди.
— Във всеки случай не искам да кажа, че тя го е убила. Може би трябва да се запознаете с литературата по въпроса. В положението на Дженифър, човек може да изпадне в умопомрачение, което е разбираемо. Казвам, че ако това се е случило с нея, ако наистина е била жестоко малтретирана, както подозирам…
— Струва ми се, че току-що казахте…
— … тогава всичко това трябва да е централна част от защитата й. Не казах нищо повече, господин Харди.
Прикрива я от две посоки, помисли си Харди.
Асансьорът пристигна.
— Ние сме нагоре — отсече Фримън, за да се отърве от него, после омекна. — Благодаря за информацията.
— Няма защо. Ако имате нужда от мен, обадете ми се, когато пожелаете. — И Лайтнър изчезна зад затварящите се врати.
Зачакаха да доведат Дженифър в женската стая за свиждане. Фримън започна да прелиства папката, а Харди седна от другата страна на малката масичка и се загледа през прозореца. Една надзирателка подреждаше документи в древния канцеларски шкаф.
— Знаеш ли… — Не се обърна. — Човек с твоята чувствителност би трябвало да се справи с това сам. — Беше се наложило да убеждава Харди да се върне на седмия етаж. Мястото никак не беше приятно.
— Още не съм се запознал с нея.
— Току-що го направи, не помниш ли? В голямата стая със съдията. — Фримън вдигна мътните си очи. Харди се приближи до масата и застана до него. — Знаеш ли, убеден съм, че всеки, всяка нощ трябва поне малко да поспи.
— Спя достатъчно — изръмжа Фримън.
— Но не изглеждаш добре.
— Слушай — смени посоката, — може изобщо да не поемем това дело. Искам го, не ме разбирай криво, но не бих я обвинил, ако ме разкара още сега. Не мога да кажа, че срещата ни беше топла. Именно заради това те взех със себе си. Поради някаква неизвестна причина, ти й допадаш. Поне в началото можеш да омекотиш нещата. Някога ти го обяснявах.
— Помня. Дори те разбрах.
— Е, и?
— Просто се мъча да те разведря, Дейвид. Вече загубихме един привърженик долу… Ако искаме да поемем делото, май ще трябва да сме малко по-любезни.
Фримън направи физиономия, но все пак успя да се усмихне уморено.
— Аз не си падам по любезностите. Затова ми трябваш ти.
Първите минути на срещата течаха. Дженифър седеше напрегнато и не каза нищо, докато Фримън й обясняваше положението с пускането под гаранция — че в сериозно дело като нейното, никой адвокат не може да направи чудо. Това беше и нещо като предварителен пазарлък — призванието на Фримън бе да защитава подсъдими, но освен това така той си вадеше и хляба, и се чувстваше длъжен да уточни точно докъде се простират задълженията му, преди да продължи. Но Дженифър искаше от него единствено да обжалва отказа за пускане под гаранция.
— Нима искате да остана тук?
Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете. След нощта, прекарана в затвора, желанието на Дженифър да излезе под гаранция само се бе изострило — разбираемо.
Фримън скръсти ръце на масата пред себе си и отговори съвсем тихо:
— В никакъв случай, госпожо Уит. Но трябва да се съобразяваме и с реалността, а в случая става въпрос за пари.
— Пари! Нещата се оправят само с пари, нали?
За миг на Харди му се стори, че тя говори като брат си.
Фримън разпери ръце. Според него парите често се оказвали най-важното. Чувствал се задължен да й разясни положението още сега, колкото и неприятно да е.