Какво би станало, ако Лари влезе през вратата точно след една минута, седне веднага на масата и попита какво става с вечерята? Ако аспержите не са готови? Трябваше да се варят на пара точно деветдесет секунди — най-много от всичко Лари не понасяше подгизнали, размекнати аспержи. Може би, ако дойде и веднага седне на масата, би могла да се позабави, докато сервира останалото и аспержите ще могат да станат каквито трябва точно навреме.
Беше малко рисковано, но все пак по-добре, отколкото да ги сложи да се приготвят веднага. Не биваше да разчита, че ще си дойде навреме и веднага ще седне на масата.
По улицата нямаше и следа от колата му. Нямаше жива душа. Къде ли се бавеше? По дяволите! Отново прехапа устни.
7:20. Изключи котлона с ориза. Той поне нямаше да изстине напълно, ако го оставеше затворен — и всяко зрънце беше отделно, точно както обичаше Лари.
Увери се, че водата за аспержите е пред завиране — всичко зависеше от тях. Да са готови, за да ги сложи да се приготвят веднага, щом той се появи на вратата, дори щом го чуе. Затова водата трябваше да ври — иначе всичко щеше да отиде по дяволите.
До 8:15 извади бъбреците от фурната, доля още няколко пъти вода за аспержите, добави масло на ориза, за да не се залепи, но вече нямаше никаква надежда. В 7:35 наля уискито на Лари и сложи лед. В 8:00 изля разредената напитка в умивалника.
Чу стъпките по алеята навън. Колко се надяваше да е намерил място за паркиране наблизо! Понякога, ако се прибереш вкъщи късно, наоколо просто нямаше къде да оставиш колата си, а това винаги разваляше настроението му.
Може би вечерята щеше да бъде спасена? Тя знаеше какво може да направи… ще му налее ново уиски, с нова бучка лед, ще го посрещне на вратата и ще го остави да си почине около двайсет минути, докато приготви нов ориз. Щеше да претопли бъбреците в микровълновата фурна на ниска температура и може би нямаше да изсъхнат прекалено. Аспержите нямаше да са проблем.
Когато Лари отвори вратата, тя го посрещна с чашата уиски в ръка. Беше висок и хубав — с цепнатата си брадичка и все още младото си тяло, на четирийсет и една. Косата му не беше опадала — вълниста и дълга според модата. Италиански костюм, шарена вратовръзка и снежнобяла риза — вратовръзката може да е шарена, казваше той, стига цветовете да си подхождат. Мушна чашата в ръката му, целуна го по бузата, усмихна му се.
— Къде беше?
Боже мили! Не искаше да каже това! Просто се изпусна и й се щеше да имаше как да вземе думите си назад.
— Как така къде съм бил? Къде, според теб, съм бил?
— Исках да кажа… късно е. Помислих си… бях започнала да се тревожа.
— Да се тревожиш? Хубава работа. — Сякаш едва сега забеляза чашата. — Какво е това?
— Уискито ти, Лари. Защо не седнеш малко… за да се съвземеш…
— Колко е часът? Знаеш, че като се прибера толкова късно, не обичам да пия преди вечеря. Бих предпочел да сложа малко храна в стомаха си.
— Знам… но си помислих…
— Добре, помислила си си. Полагаш усилия и го оценявам. Само че умирам от глад. Хайде да седнем на масата и да се нахраним, какво ще кажеш?
Тя направи крачка назад — не много голяма, за да не прилича на отстъпление.
— Вечерята ще е готова след няколко минути, скъпи.
Лари я изгледа.
— Как така след няколко минути? Прибирам се вкъщи и няма вечеря? Работя по цял ден и се оказва, че няма какво да ям?
— Лари, вечерята беше готова преди час. Не знаех, че ще се забавиш толкова и…
— Значи вече е късно, така ли? И аз развалих всичко… излиза, че аз съм виновен.
— Не, Лари, не исках да кажа това. Просто трябва да я претопля. Защо не изпиеш уискито си? Ще е готово след минутка.
Би могла да използва стария ориз. За щастие, не го бе изхвърлила. Можеше и да не забележи. Ако веднага сложи аспержите и претопли месото на малко по-висока температура, след около пет минути всичко ще е готово, може би и по-малко.
Видя как челюстите му се стягат, как свива юмруци. Свива, отпуска, свива, отпуска. Направи уплашено крачка назад, после се овладя, усмихна му се.
— Наистина. Само пет минутки. Няма да усетиш. Обещавам. Изпий си уискито с удоволствие.
Той погледна надолу към чашата.
— Не ме учи какво да правя, Джен, става ли? Пациентите ми и без това по цял ден ме засипват с мнения за неща, от които нямат никакво понятие. Съгласна ли си?