Очевидно това не промени мирогледа на Теръл.
— Е, и?
— Така ли е било?
На Харди му се стори, че чува как онзи свива рамене с безразличие.
— И други шамаросват жените си, само че остават живи.
— Искам да кажа — Харди извади чашата кафе от микровълновата фурна, сложи захар, разбърка, — можем да пледираме, че мъжът й я е малтретирал и това ще увеличи шансовете й да мине по-леко. Само че тя не иска.
Теръл замълча. За него това бе юридическо въжеиграчество. Неговата работа беше, ако пипне някой, за който има доказателства, че е извършил престъпление, да го предаде на прокуратурата. Какво ще стане по-нататък не беше негов проблем.
— За какво искаш да се видим? — попита той накрая. — Предполагам, че си чел досието.
— Разбира се.
Теръл продължаваше да говори бавно.
— Това е официалното досие. Аз писах някои от докладите. Споменава ли се нещо за побоища?
— Споменава се, че са се карали. — Харди се чувстваше като на автопилот. Мъчеше се да накара мозъка си да заработи.
— Е, това е. Има ли нещо друго? Чака ме фантастична сутрин.
— Открихте ли нещо за наемния убиец?
Гласът му се удави в презрение.
— Точно така. Наемния убиец. Градът е пълен с такива. Не, не съм открил нищо по същата причина, по която не открих и моторницата.
— Каква моторница?
— Онази, която не е била там. Както и шибаният убиец. Не съм открил и много други неща… космически пришълци, например. Ако си чел досието, знаеш, че тя говори за наемен убиец. Предполагам, че има нещо предвид, ако това е нейната версия. Какво смята да твърди?
— Изглежда толкова нелепо, че чак…
— Не. Нелепо е, да, но това не значи, че не го е измислила. Кучките като нея могат да съчинят какви ли не тъпи лъжи, не смяташ ли?
— Но ще се съгласиш, че госпожа Уит не изглежда глупава, нали?
— Не изглежда — призна Теръл. — Не мисля, че е глупава. Поне не е пълен боклук.
Така наричаха утайката на света — пласьори на наркотици, рецидивисти, всякакви други нечовеци.
Теръл продължи:
— Изпратихме хора да разпитат доста съседи и никой не е видял нищо, освен пощенския пикап в девет и половина. Един е видял Дженифър след изстрелите. След двата изстрела.
— А шофьорът на пикапа?
— Всичко това е в досието. Какво искаш да кажеш? Че шофьорът е наемен убиец, който се е направил на шофьор, за да се прикрие?
— Не… аз…
— Добре де, както обикновено, проверихме и него. На тази работа е от две години. Предполагам, че още е там.
— Имах предвид, дали е видял госпожа Уит в къщата, когато е занесъл пощата. А какво е занесъл, между другото?
— Че какво може да е в понеделника след Коледа? Някой закъснял подарък, предполагам. Можеш да го попиташ. Не знам дали е видял госпожа Уит. Мъжът й се е подписал за пратката, каквато и да е била.
Харди знаеше, че ако продължава разговора по този начин, онзи ще тресне слушалката след около шест секунди. Съсипан от работа полицай от отдел „Убийства“ и адвокат по принцип не са добра комбинация, но той си спомни забележката на Глицки за слабостта на Теръл към теориите и реши, че това е единственият начин, ако не да го привлече на своя страна, то поне да не допусне активно да му се противопостави. Човек никога не можеше да е сигурен кога един полицай ще каже нещо важно, което иначе не би могъл да открие сам. Както бе отбелязал Глицки, някои факти просто не попадат в официалните досиета.
— Един последен въпрос, инспекторе — заговори Харди отново. — Защо се насочи към първия съпруг?
— Ами… сигурно защото съм ченге и работата ми е да душа.
Бушонът щеше да изгори съвсем скоро. Харди трябваше да постигне нещо или край с този човек.
— Слушай, Теръл, важно е да знам това, което искам да знам. Нуждая се от помощ… като ченге на ченге. — Теръл замълча и Харди добави: — Някога и аз бях ченге. Преди да стана адвокат.
— Аха, значи оттам познаваш Глицки.
Харди призна, че след Виетнам, преди юридическия факултет, е патрулирал с Глицки. Чувстваше се малко глупаво да изрежда биографията си по този начин, но си даваше сметка, че може да не се окаже излишно.
— Както и да е… Та, този… първият съпруг, дето е бил отровен…
— Нед. Е?
— Каква е версията? Имам предвид, че отровата и пистолетът са доста различни неща. Това не е един и същи почерк.
Розовата ивица над града се бе разширила и сега беше синя лента под ниски облаци. Слънцето се показа над Оукланд Хилс. Кафето — старо и силно — започваше да действа. Откъм детската стая в задния край на къщата се разнесе гладният плач на Винсънт, после долетя тихият глас на Франи, която го успокояваше.
Харди пропусна няколко думи, но се съсредоточи отново към средата на изречението.