— … застраховки и в двата случая. Реших, че си струва пак да поровим в случая с Нед. Оказа се, че е имало защо.
— И смяташ, че е била Дженифър?
— Нед е бил убит. Това е връзката. После Лари и детето. Собственото й дете. Дявол да го вземе, тази жена трябва да гори в ада!
Ребека дотича през кухненската врата с нощницата си на мечета, прегърна крака на баща си и обяви какво смята да закусва — сироп, сок, ябълков сок, сироп, палачинки, сироп и кленов сироп.
— Извинявай — каза Харди в слушалката. — Нападнаха ме децата. Все пак ми се ще да разбера как сте научили това. Вероятно сте прави… Не знам, просто искам да разбера.
Ласкателството, старото изпитано оръжие. Теръл заяви, че Харди може да назове удобно време и двамата да видят дали ще се разберат.
Затвори телефона и попита дъщеря си дали би искала сироп с палачинките. Тя отговори, че най-много обичала сироп.
Всичко беше записано в досието. Оказа се, че освен съседите, разпитани от колегите на Теръл, самият той лично бе разпитвал шофьора на пощенския пикап два дни след смъртта на Лари Уит.
Колетът бе доставен от Фредерико Ривера — двайсет и шест годишен испаноговорещ — в 9:30 сутринта, понеделник, 28 декември. Знаел точно колко е часа поради няколко причини — първо, Лари Уит се подписал, че получава колета и след това си погледнал часовника, за да впише и времето („много стриктен тип“) до това, което разносвачът вече бил написал — двама души потвърждаваха, че е било 9:30. Но освен това Фредерико слушал и някаква радиостанция, която давала за награда екскурзии до Хавай, ако се обадиш девети по ред след като пуснели някакво старо парче от златния фон, което в този ден било „Имам две лица“ на Лу Кристи. Винаги пускали парчето точно в десет и половина. Фред си спомнял всичко това, защото водещият извикал, че оставало точно един час — така Фред разбрал, че било 9,30 и когато отново се качил зад волана, планирал маршрута си така, че в съдбовния час да се окаже край уличен телефон.
Харди седеше на масата в кухнята и преглеждаше своето копие от досието — беше го направил в кантората предния ден. Изведнъж му хрумна нещо и извика на Франи, за да я попита дали знае кой пее „Имам две лица“. Тя отговори, че не, защото било преди да се роди.
Все още нямаше седем.
— Аз съм само на двайсет и седем, Дизмъс. Никой на моята възраст не познава тези песни.
— Фред Ривера ги познава. — Разказа й за Лу Кристи и за „Имам две лица“ — един от големите хитове от ерата на поп музиката. Трябвало да й го пусне някой път, ако се окажело, че все още го имал някъде сред старите плочи на 45 оборота. Тя отвърна, че гори от нетърпение. Попита я дали някога е слушала такива плочи и, усмихнат, продължи да чете досието.
И откри, че наистина не се налага да се потвърждава точното време на пристигането на Фред, защото се оказа, че „Федерал Експрес“ използва компютъризирани автомобили и след всяка доставка шофьорът е длъжен да впише съответната информация. Теръл бе проверил — той имаше свои теории, но също така беше и педантичен, — че в дневника е вписано 9:31 — една минута, за да може Фред да приключи с Лари и да се върне до камиончето.
Фред Ривера не бе видял Дженифър в къщата й в 9:30, но като се вземеше предвид доколко е бил погълнат от мисълта за парчето по радиото, едва ли би й обърнал внимание и ако се бе разхождала гола зад гърба на Лари. Е, може би не чак дотам. Харди се зачуди къде ли е бил Мат.
Госпожа Флорънс Барбието се бе обадила в полицията в 9:40 — „две минути“, след като чула изстрелите. Къщите на „Олимпия Уей“, макар и големи, буквално бяха една до друга — на не повече от десетина метра разстояние. Тя бе чула изстрелите, погледнала към съседната къща през прозореца, замислила се, после излязла и позвънила на семейство Уит. Когато никой не й отворил, се върнала и се обадила в полицията.
Харди си помисли, че минутите по-скоро са били пет, а не две. А това означаваше, че или изстрелите са били произведени в 9:38, или три-четири минути преди това. Дали такава дребна подробност щеше да промени нещо? Може би. Може би не.
Постепенно фактите се трупаха. Също и възможните им тълкувания.
9
Дженифър скоро разбра, че хората там не са чак толкова различни. Не беше го очаквала. Сега не й се струваха толкова груби и не я плашеха колкото в първия момент, когато я доведоха. Бяха паднали духом, затворени, предимно хрисими. Като нея.
Не че беше раят на земята — вулгарността бе ужасяваща, но тя й се струваше дори утешителна, нещо като споделени чувства между хора, които се люлеят в една и съща люлка. Това бе техният език, техният свят и всеки, който не го харесваше, можеше да върви по дяволите.