В началото никой не даваше пет пари дали е убила мъжа си или не. Но когато чуха за сина й… като че ли разбраха за какво става дума. Пролича си и тя не ги винеше. Но всичко й се струваше някак нереално.
Предната вечер, след като алчния за пари стар адвокат си отиде заедно с приятния си млад сътрудник, тя плака часове наред на горния нар в килията. В 3 следобед заключиха всички по местата им, за да направят редовната проверка, което отне близо час. После донесоха храната.
По това време Дженифър имаше чувството, че вече не са й останали сълзи. Тя взе машинално подноса с пластмасовите прибори и последва няколко други жени в голямата столова. Седна под телевизора.
Не беше в състояние да хапне нищо — бульон, кюфте, фалшиво картофено пюре, грах, три филийки хляб. Лари би запратил подобен обяд в другия край на стаята — освен всичко останало, грахът и хлябът бяха залети с бульон. Отново се разплака.
— По-добре хапни, сладурче. И по-гадни лайна са давали. — Беше една висока, достолепна негърка. — За първи път ли?
Дженифър дори не разбра за какво я пита. За първи път ли яде такова кюфте? За първи път ли плаче? Поклати глава.
— Не знам, просто не знам…
Жената, казваше се Клара, не продължи да я разпитва. Не беше нейна работа да любопитства какво не знае Дженифър. Седна до нея — дори поиска разрешение — и обясни, че са я прибрали — пак — за кражба.
— А ти за какво?
Дженифър набоде на вилицата си парче от кюфтето и го лапна. Нямаше никакъв вкус — добър или лош.
— Мислят, че съм убила мъжа си.
Клара кимна. Не беше впечатлена.
— Сигурно си го е заслужавал. Лошо ли те биеше?
— Не съм казала такова нещо. Беше добър човек. Лекар. Не съм го убила аз.
— Разбира се, че не си. — Клара се наведе към чинията си. — Не се безпокой. Кажи, че те е биел и ще те пуснат. Ще видиш. Ще се измъкнеш оттук без проблеми. Всичко ще се нареди, няма за какво да плачеш.
— Мъчно ми е за сина ми. — Дженифър не искаше да каже това, но някак си не успя да се сдържи.
Клара остави вилицата.
— Знам. И на мен ми е мъчно за бебчето ми. Родни е на две годинки и е много сладък. Но няма да ми лепнат повече от година, така че ще изкарам тук пет месеца и двайсет дни. Дотогава ще го гледа Елси, сестра ми. Тя се държи добре с него. Понякога на мен ми идва в повече, та сега ми е нещо като отпуска. И за двама ни. Бог сигурно е решил така.
Дженифър поклати глава.
— Моето момче го няма. Мъртво е. — Почувства, че Клара спира да се храни. Негърката сложи ръка върху нейната и я изгледа с тъжни, влажни очи.
— Ох, горката!
— Мислят, че съм убила и него. Това е лудост! Казват, че бил влязъл в стаята, докато сме се карали с Лари и аз съм докопала пистолет или нещо такова… Безумие, лудост!… И няма пускане под гаранция.
Клара дръпна ръката си. Гласът й стана дрезгав и нисък.
— Не съм чувала да няма пускане под гаранция.
Дженифър й обясни, че сега го чува.
— Сигурна ли си? Мина ли процедурата? Трябва да е минала. Горката! Колко голям беше синът ти?
— На седем. Казваше се Мат. Обясниха, че ще ми искат смъртна присъда.
— Смъртна присъда? Е, имаш късмет. — Последното сякаш я оживи. Дженифър я изгледа неразбиращо и Клара добави: — Кожата ти не е нужния цвят, скъпа. Никога няма да тикнат в газовата камера бяла жена като теб.
На закуска бяха Клара, новата бяла жена, Риа (грабеж), Мерседес (убийство), Роузи (нападение) и Дженифър. Всички мъже и жени на седмия етаж или очакваха делата си, или да ги преместят в щатски затвор.
Делото на Мерседес беше насрочено за след две седмици и тя бе прекарала в ареста четири месеца. Наръгала с нож непрокопсания си съпруг, защото й изневерявал и най-накрая тя не издържала. Роузи се бе нахвърлила върху приятеля си с точилка и не разполагаше с две хиляди долара, за да плати гаранцията. Делото й беше след шест дни, но тя не смяташе, че ще се намери съд, който да я осъди за такова нещо.
Риа беше на годините на Дженифър, с нейния ръст и същата коса, но красотата й беше повехнала. Разказа им как мъжът й я предлагал на клиенти и извадили късмет (или нямали късмет) като попаднали на някакъв тип, който си загубил портфейла с хиляда долара.
— Затова ме обвиниха в грабеж.
— Само това и чакат — отбеляза Клара.
— Колко е гаранцията ти? — попита Дженифър. Напоследък доста мислеше за пускането под гаранция. Притежаваше триста хиляди долара и ако имаше как да се измъкне от затвора за около една трета от тях, с останалите двеста хиляди би могла да изчезне за дълго. Завинаги. Защо се канеше да ги даде на Дейвид Фримън? Да ги пропилее така? Някак си не й се струваше смислено.