Ейб Глицки отвори вратата, излезе и огледа намръщено прашните вихрушки и носещите се по улицата хартии.
— Имам хубав кабинет на няколко крачки оттук. Забрави ли?
— Там е Пауъл.
Глицки кимна.
— Точно така. Това е работното му място. Не и твоето, бих добавил. Защо всъщност се намираме тук, Диз?
— Провеждаме тайна среща, Ейб. Питах се дали не би искал да се повозиш с мен.
Глицки бе бръкнал в джобовете на якето си. Между устните му се показа редица бели зъби.
— В средата на седмицата, в средата на работния ден… защо не? Просто ще се измъкна и толкова. Никой няма да забележи. И без това в момента не правя нищо.
— Ейб, искам да ме предпазиш от едно престъпление. Ако го извърша и ме хванат…
— Ако го извършиш и те хванат…
Харди го спря.
— Моля те, Ейб, намирам се на кръстопът в живота и кариерата си. Ако извърша това престъпление и ме хванат, ще ми отнемат разрешителното за работа, ще ме уволнят, Франи вероятно ще поиска развод, децата ще живеят със съзнанието, че баща им е криминален тип. И сега животът ми сякаш минава като на филмова лента пред очите ми…
— Пред очите ти. — Глицки поклати глава в поредния порив на вятъра.
— Хайде — подкани го Харди, — няма да ти отнеме и час.
— Защо върша всичко това? — попита Глицки.
— Мисля, че изпитваш вътрешна нужда да докажеш себе си. Понякога се безпокоя за теб. Наистина. Мъж на твоята възраст…
— Моята възраст е и твоя възраст.
— Знам, но аз съм по-млад. И изглеждам по-добре. Странно е, но е истина.
Глицки присви устни.
— Тъжно.
Намираха се във фоайето на „Банк ъв Америка“ на „Хайт“ и „Коул“. Харди подаде подписаното от Дженифър пълномощно на вицепрезидента — млада чернокожа жена на име Изабел Рийд, която изглежда никак не се притесни от вида и възрастта на Глицки. Тя провери теглените суми от автомата сутринта на 28 декември и се върна с информацията, че до сметката е бил осъществяван достъп в 9:43 часа и понеже и без друго станало дума за времето, в 4:30 трябвало да си тръгва и ако имали нужда от услугите й…
Харди отговори, че няма да имат нужда, благодари й и бутна Глицки, за да си вървят.
— Ако все пак ви потрябва нещо, тук съм всеки ден — добави жената.
— Знаете ли… — Харди изведнъж си спомни. — Има нещо, ако не възразявате… Ейбрахам, мислиш ли, че трябва да сверим онова?
По пътя към банката Харди обясни на Глицки, че тъкмо затова идва. Полицейската му значка им даваше достъп не само до сметката на Дженифър, но и до цялата автоматизирана система. Докато услужливата банкова служителка се занимаваше със справката, Харди се обади на „Пасифик Бел“ — метеорологичната служба, която осигуряваше „официалното“ време, по което полицията регистрираше спешните обаждания на телефон 911 — и го сравни с часовника на банката.
Оказа се, че има три минути разлика — в банката беше 2:11 минути, а според „Пасифик Бел“ беше 2:14.
— Има ли някакво значение? — попита служителката Глицки. Харди сякаш бе престанал да съществува.
— Може да се окаже изключително важно — кимна Ейбрахам. — В този случай. Но така или иначе, трябва да сверявате часовника си. Архивите имат смисъл само ако са точни.
Госпожа Рийд кимна съсредоточено, благодари им и подаде визитната си картичка на Глицки. После сякаш размисли и подаде една и на Харди.
Навън вятърът духаше все така силно.
— Ето затова го правим — отбеляза Харди стиснал зъби. — Архивите имат смисъл само ако са точни.
Глицки — щастливо женен с три деца, — се усмихваше непрекъснато, а това му случваше два пъти годишно.
Качиха се на колата и след известно време Глицки не издържа:
— Предавам се. Какво престъпление предотвратих с тази усилена полицейска работа?
Харди отговори абсолютно сериозно:
— Резервният вариант предвиждаше да се облека като нинджа, да нахълтам в банката посред нощ и да проверя каквото трябва. Този вариант не беше много добър и не мислех, че ще свърши работа.
Глицки поклати глава безмълвно.
Харди се замисли. Госпожа Барбието бе набрала телефона на полицията в 9:35, което означаваше, че в банката е било 9:37. Ако Дженифър е излязла две минути преди обаждането в 9:35, според показанията на госпожа Барбието, би трябвало да е изминала два километра и седемстотин метра бегом за осем минути, за да изтегли пари от автомата в 9:45. Това не бе възможно. Ако, от друга страна, между изстрелите и обаждането в полицията, което Харди смяташе за по-вероятно, бяха изминали не три, а пет минути, Дженифър разполагаше с единайсет минути. Това бе доста бързо, но не невъзможно.