Глицки, без да си дава сметка защо, беше прав — сведенията на госпожа Рийд от банката за времето можеха да се окажат много важни, ако не и най-важните.
Наложи се отново да се качи до ареста, защото макар и Дженифър да му бе дала разрешение да влиза в къщата й, той бе забравил да вземе ключа, който се съхраняваше заедно с останалите й вещи при шерифа. За да му го дадат, най-напред трябваше да вземе подписа на Дженифър.
— Господин Харди, нали?
Харди пое протегната ръка. Беше изненадващо мека за такъв едър човек. Когато вратата се отвори, Кен Лайтнър, психоаналитикът на Дженифър, стоеше зад решетките край асансьора, с кестенявата си коса и рижата си брада.
— Отивам при Дженифър. Трябва да я измъкнем оттук. Това място не е за нея… И вие идвате, за да я видите, нали?
Харди му разказа за ключа. Този човек не беше от неговата кръвна група, но пък нищо не пречеше да се държи с него учтиво.
— Всъщност — продължи Лайтнър, когато вратата на асансьора се затвори, — добре е, че сте тук. Канех се да ви се обадя.
— Ако е за Дженифър, трябва да говорите с Дейвид Фримън. Той е нейният адвокат.
— Да… Фримън… — Лайтнър замълча за миг и добави: — Изглежда Дженифър има по-високо мнение за вас.
Харди сви рамене. Какво би могъл да отговори? Реши да си замълчи.
— Но вие също я представяте, нали?
— Трябва да ви уверя, че ако вие или Дженифър смятате, че мога да се меря с Дейвид Фримън като адвокат, дълбоко грешите. Дейвид е малко рязък, вярно е, но такъв му е стилът. Той рядко губи дела, а именно в това са интересите на клиентката му.
— Ами ако… ако на нея й е по-приятно с вас, отколкото с него?
Между решетката и вратата на асансьора нямаше много място, но въпреки това Харди отстъпи назад.
— Докторе, самата ситуация никак не е приятна. Аз работя с Дейвид и за Дейвид. На този етап не представлявам официално интересите на Дженифър и, честно казано, малко съм объркан, защото не знам каква е вашата роля във всичко това. Тя ли поиска от вас да говорите с мен?
— Не, не направо. Не искам да ви обиждам, господин Харди, но основната ми грижа е Дженифър. Тя е объркана, покрусена от скръб, разтревожена, много, много нещастна…
— Тя е в затвора, докторе.
Лайтнър рязко се обърна.
— Не, не… нямам предвид положението й сега. — Овладя се и заговори по-тихо. — Вижте, господин Харди, тя не може да остане тук. Просто няма да оцелее цяла година, колкото вероятно ще се точи делото. Видяхте ли… разбира се, че сте. Знаете какво е. А господин Фримън я е предупредил да не се надява на пускане под гаранция. Защо? Това ли е нейният интерес?
Харди започваше да губи търпение.
— Това е реалността, докторе. Ако бях неин адвокат, щях да я посъветвам същото. Боя се, че няма да позволят пускане под гаранция. Няма да излезе оттук.
Лайтнър поклати глава.
— Струва ми се, че ако остане в затвора, има голяма вероятност да се самоубие.
— Не разговаряте с когото трябва, докторе. Обърнете се към съдията… Или към тези, които пишат законите. Освен това мисля, че малко преувеличавате. Затворът наистина не е приятно място, но днес прекарах с Дженифър близо два часа и не забелязах никакви признаци на депресия или склонност към самоубийство.
— Бихте ли ги разпознали, ако ги забележите, господин Харди?
Харди си даде сметка, че психоаналитикът има право, но пък започваше и да му лази по нервите.
— Струва ми се. А сега, моля да ме извините.
— Не, почакайте, моля ви.
Харди зачака.
— Съжалявам. Може би не подходих правилно, но все някой трябва да разбере за какво става дума тук — добави Лайтнър.
— Вие знаете ли?
— Знам, господин Харди. Лекувам тази жена от четири години. Имала е кризи, когато съм бил принуден да й предписвам антидепресанти. Налице са сериозни симптоми, които налагат лечение.
На Харди му хрумна очевидният отговор:
— След като ги има от четири години, докторе, значи нямат нищо общо със затвора.
Не бе доволен от себе си, че го казва, но онзи наистина го вбесяваше.
Лайтнър го докосна по лакътя и пое дълбоко дъх, сякаш вземаше отговорно решение.
— Ето какво… — заговори той с нисък глас. — Ако ви кажа, че наистина може да го е извършила тя… не искате ли да знаете защо? За това става дума.
— Казахте, че и вие сте го забелязали… в един момент е жизнена и енергична, в следващия заприличва на покрусена жертва… наведена глава, апатия, отпуснатост… Няма апетит, настроенията й рязко се менят от летаргия до свръхактивност. Кошмарите не й позволяват да спи. Всичко това са класически симптоми на депресията.
Харди остави Лайтнър да отиде с него за ключа — това беше основната му цел, в края на краищата — и после заедно слязоха на третия етаж — етажа на прокуратурата. Като бивш служител, Харди познаваше помещенията и отведе психоаналитика в една стаичка за журналисти до фоайето с асансьорите.