— Опитайте, може и да разбера.
— Добре… Отчасти проблемът е социален. Поне на теория. Тя се срамува, че е била в състояние да живее с човек, който я пребива от бой. Защо просто не го е напуснала?
— Това питам и аз.
— За родителите й, а и въобще за хората с нейното възпитание, не е допустимо да зарежеш брака си. Трябва на всяка цена да потръгне, иначе те гледат като черна овца. От друга страна, хората от така наречените висши класи нямат подобни проблеми или поне така се смята. Дженифър цял живот е искала да принадлежи към висшата класа, за да се отърве от лошия живот. Затова се е омъжила за по-богат от нея. Два пъти. И с течение на времето се е отдалечила от родителите си. С основание, бих добавил.
— А защо?
— Сега стигаме до най-същественото обяснение на очевидната нелепост една малтретирана жена да не иска да напусне мъчителя си. Тя самата произлиза от семейство, в което подобни неща са били почти ежедневие… баща й малтретира майка й… Сигурно сте забелязали как се държи той, когато се срещнахте. Когато едно дете расте в подобна атмосфера, непременно ще си зададе въпроса… или поне Дженифър го е направила… защо, защо бащата се отнася така с майката. Както повечето момичета, тя е обичала баща си и се е налагало да вярва, че и той я обича. В такъв случай излиза, че майката си го заслужава. Защо да го заслужава, тя е можела само да гадае, а детското въображение понякога е жестоко. Нима е трудно, след като в детството си е смятала малтретирането за справедливо наказание, Дженифър да приложи същото обяснение и към себе си, когато собственият й съпруг я малтретира? Чувството, останало от едно време я уверява, че по някакъв начин и тя трябва да е отговорна… но наред с детските чувства, сега са налице и чувствата на възрастна жена… чувството за самосъхранение… — Лайтнър се усмихна смутено. — Не бих искал да продължавам, господин Харди, но за Дженифър е много важно вие и господин Фримън да научите колкото се може повече, след като ще я защитавате с съда.
Харди си даде сметка, че чутото до голяма степен звучи смислено, но би могло да се оцвети и по друг начин.
— Докторе, не искам да ви обиждам, но доколко психо брътвежи са факт? Имам предвид, доколко мога да се доверя на всичко това? На колко от вашите заключения ще мога да разчитам? Естествено надявам се и сам да открия някои факти?
Лайтнър нямаше вид на обиден. Кимна с мъртвешки сериозно лице.
— На всичките. На абсолютно всичките, господин Харди.
11
На избледняващата дневна светлина къщата на семейство Уит изглеждаше впечатляваща. Предишната вечер, когато Франи и Харди минаха покрай нея с колата си, мястото им се стори усамотено. Улицата минаваше покрай някаква детска площадка. Беше тихо, призрачно. Работещите улични лампи хвърляха лъчи през ранните пролетни листа на дърветата, надвиснали над уличното платно. Живите плетове бяха високи и добре подравнени.
През деня усещането за самота и уединение беше дори по-силно. Харди слезе от колата и огледа къщата на Дженифър, на два парцела от парка, откъм южната страна на улицата. На запад блестеше океана, а на север се виждаше небостъргача „Сутро“, протегнал ръждясалите си ръце към небето. Мина му през ум, че някои от дву– и триетажните къщи могат спокойно да се намират и в най-богатите квартали на града — величествени и великолепни, в тях може би живееха хора, които не биха забелязали липсата на триста хиляди долара, ако изчезнат достатъчно бавно.
Плетът на семейство Уит — около метър — не беше висок колкото другите, но беше не по-зле поддържан. Пред него имаше бяла телена ограда с шипове. Портата беше затворена, а плетът свиваше под деветдесет градуса и продължаваше покрай правата алея навътре през двора.
Мина му през ум, че допреди два дни Дженифър бе живяла тук, бе влизала и излизала, без да си дава сметка, че в същия момент някъде са преценили, че има достатъчно основания за задържането й. Неприятна мисъл.
Но не по-неприятна от чувството, което го обзе, когато превъртя ключа. Някъде наблизо се разлая куче. Не спираше. Харди зачака собственикът му да излезе и да го успокои, да провери защо лае. Това не стана. Не стана нищо и бесният лай продължи. Би могъл да е крадец, въоръжен с щанга, а не адвокат, на когото са поверили ключ. И — очевидно — никой не би се заинтересувал от него.
И сред подобни съседи се бяха намерили двама очевидци за времето на убийството и още няколко за пристигането на пощенското камионче? Теръл трябва да е бил много убедителен, каза си Харди.
Влезе и след около минута кучето млъкна.
Къщата беше бяла. Подът в антрето беше от бял италиански мрамор на розови ивици. Меката мебел във всекидневната беше модерна, бяла, шкафовете и етажерките — черни. Кремав килим се простираше от стена до стена. Сред окачените картини Харди разпозна репродукция на „Майка изяжда детето си“ на Гоя. Приближи се и разгледа още няколко репродукции и оригинали, които не би окачил и в тъмен заключен килер, да не говорим за всекидневната на къща, в която има малко дете.