— Дейвид иска да отида аз?
— Потърсих го и той се обади току-що, през почивката. Каза, че ако не изпратим наш представител веднага, госпожа Уит ще се обърне към някой друг. Попита, дали не бихте могли…
— Дженифър Уит? — попита Харди.
Филис кимна.
— Струва ми се, че предстои голям процес.
Самото престъпление бе широко отразено от пресата и по телевизията — беше се превърнало в основна храна за местните новини. Лари Уит, лекар и седемгодишният му син Мат, застреляни у дома им. Майката била навън, правела крос. Някакъв съсед чул изстрелите и позвънил на полицията. Когато майката се върнала, полицаят тъкмо бил пристигнал и й наредил да почака долу, докато той види какво става на горния етаж. След това открил касапницата.
През първите две седмици пресата лансираше версията, че поради неизвестна причина е бил нает професионален убиец, за да премахне семейство Уит. Твърдеше се, че госпожа Уит видяла някакъв подозрителен тип — испано-американец или негър? — да се върти наоколо онази сутрин.
Самата Дженифър Лий Уит, съпругата, също бе обект на повишено внимание. Дори и на най-лошите снимки, замръзнала на заставката за новините от 6:00, разплакана или очевидно потресена, личеше фотогенично лице на млада жена, съвсем скоро напуснала възрастта на невинността. На добрите снимки изглеждаше толкова пленителна, че сякаш позираше.
Беше облечена в жълти дрехи, като всички останали затворнички на седмия етаж. Въпреки че черната й коса беше късо подстригана, отстрани падаше леко напред и отчасти скриваше лицето й. Ходеше, забила поглед в земята.
Дизмъс Харди я видя да приближава към стаята за свиждане през армираното стъкло, седна на масата и зачака надзирателката да отключи вратата и да му я представи.
Ключовете издрънчаха и Харди стана.
— Госпожа Уит?
— Господин Фримън? — Протегна му ръка неуверено.
— Не. — Объркана, тя дръпна ръката си и отстъпи назад. Стори му се, че всеки момент може да припадне и веднага заговори: — Работя с господин Фримън. — Не съвсем. — Той е зает в съда.
Жената не помръдна.
— Това ли правите вие, адвокатите? Прехвърляте си хората от един на друг? Обадих се на адвокатите на мъжа ми, но те казаха, че не могат да ми помогнат. Изпратиха ме при Дейвид Фримън. Бил най-добрият.
— Наистина е много добър.
— Съгласих се да му се обадят, но дойдохте вие. Не знам нищо за този Фримън. Не знам нищо за вас. Просто не мога да повярвам, че съм арестувана. За убийството на Лари и на сина ми! За Бога! Не могат да мислят, че съм убила детето си! — Когато спомена детето, горната й устна се разтрепери. Извърна лице и вдигна ръка към челото си. — Не, не… няма да се разплача. — Твърдо решена да се овладее.
Харди кимна на надзирателката, тя излезе и затвори вратата след себе си. Стаичката беше малка, три на два, и повечето място заемаха очуканото бюро и трите метални стола. През стъклената преграда се виждаше канцеларията на женското отделение на затвора. Две униформени надзирателки се суетяха между бюрата и ту се появяваха, ту изчезваха от полезрението му. Общото отделение беше някъде съвсем близо, така че при отварянето на вратата изведнъж нахлуваше шумотевица — дрънчене, гласове, ридания.
Харди изчака Дженифър Уит да се успокои. Най-накрая тя се обърна към него. Той седеше върху единия ъгъл на бюрото.
— Господин Фримън би могъл да се заеме с вашия случай, но ще трябва да го изчакате, защото известно време ще бъде зает. Положението ви е сериозно. Няма да има гаранция.
— Искате да кажете, че ще трябва да стоя тук? Господи!… Колко време? — Произнасяше думите с мъка. Изведнъж тя отметна глава назад и седна.
Харди се почувства като натрапник. Следващата минута му се стори дълга цяла вечност.
Жената въздъхна дълбоко, сякаш бе сдържала дишането си.
— Съжалявам, аз съм виновна. Просто не исках да имам повече неприятности и си помислих, че трябва да взема адвокат.
— Добре. — Харди слезе от бюрото и седна на стола срещу нея.
— Не че има значение.
— Може и да има — каза той.
Тя нямаше намерение да спори върху това, дали има смисъл да наемаш адвокат или не. Поклати уморено глава.
— Продължавам да мисля, че нещо ще помогне… че ще оправи положението.
Харди понечи да каже, че един защитник може да обърне положението на сто и осемдесет градуса, но погледът й беше празен. Просто не го слушаше.
— Госпожо Уит?
Не беше в стаята. Или, по-скоро, за нея той не беше там. Бавно въртеше глава отляво надясно. След малко, като махало, спря, сякаш от само себе си.
— Не — каза тя. — Имах предвид Мат. Момчето ми.
Харди също пое дълбоко дъх и го задържа за момент. И той бе загубил син. През годините се бе научил да държи мислите си за това някъде в задната част на мозъка си. Но не беше забравил — никога нямаше да забрави.