Преводачът ми отвърна, че не съм познавал изпитанията на морския човек. Каза, че много от арабските мореплаватели мислели като нордмените относно безпокойството8, причинявано от мъглата, и също така, че всички пътешественици по море се чувствали несигурни при мъгла или думан поради увеличената опасност при пътуване по вода.
Съгласих се, че в това има смисъл, но когато, както сега, мъглата тегне над суша, а не над вода, не виждах причина за страх. Той отвърна:
— Мъглата, където и да падне, винаги поражда страх.
И добави, че за нордмените нямало никакво значение дали я срещат по вода или по суша.
А после ми каза, че неговият народ всъщност не се плашел чак толкова от нея. Каза също, че той самият не се боял, че тя просто е нещо маловажно, най-много да предизвика болка в някоя става, но нищо повече. Но и той като другите отричаше безпокойството си, предизвикано от мъглата, и се правеше на безразличен.
И така стана, че мъглата не се вдигна, въпреки че намаля и изтъня с напредването на деня. Слънцето се появи като блед кръг в небето, толкова слабо, че можех да го наблюдавам направо с очи.
Същия този ден пристигна с кораб един благородник от тяхната раса. Беше млад мъж, с рядка брада и пътуваше с малък брой прислуга и роби и нито една жена. Поради това аз заключих, че не е дошъл да търгува, защото нордмените идват по тези земи най-вече да продават жени.
Пристигналият закотви кораба си на брега и остана на него до падането на нощта и никой човек не се доближи до него, нито го поздрави, въпреки че беше застанал в пълен ръст пред погледите на всички. Преводачът каза:
— Той е от рода на Булиуиф и ще бъде приет на трапезата довечера.
— А защо стои на кораба? — попитах аз.
— Поради мъглата — отвърна той. — Такъв е обичаят. Да остане пред погледа на всички много часове, за да се убедят, че не е враг, дошъл с нея. — И това преводачът ми каза след дълго колебание.
На празненството вечерта младежът влезе в залата. Посрещнаха го топло и всички се надпреварваха да изразят изненадата си и най-вече Булиуиф, който се държеше, сякаш младият човек току-що е пристигнал, а не стоял до кораба си в продължение на много часове. След многочислените поздравления младежът изрече пламенно и дълго послание, което Булиуиф удостои с необикновено внимание, като не пиеше, нито попипваше робините, мълчеше и слушаше високия, пресекващ глас на новодошлия. В края на разказа младежът беше на прага на сълзите и те побързаха да му връчат чаша с питие.
Запитах преводача за съдържанието на речта и той отвърна:
— Това е Вулфгар, син на Родгар, велик крал на Север. Той е родственик на Булиуиф и търси помощта и подкрепата му за смела и геройска мисия. Вулфгар казва, че далечната ни страна е подложена на ужасяваща и безименна опасност, на която хората са безсилни да се противопоставят и моли Булиуиф да се върне бързо в родните земи и спаси народа и кралството на отеца му Родгар.
Когато го попитах за природата на тази опасност, той ми рече:
— Няма име, което да мога да изрека.9
Той изглеждаше силно обезпокоен от думите на Вулфгар, както и повечето от сънародниците му. И лицето на Булиуиф придоби мрачно и тъжно изражение. Аз настоях да ми се разкаже по-подробно за тази ужасна заплаха и той каза:
— Името не бива да се изрича, забранено е, защото произнасянето му може да предизвика злото — и както говореше, видях, че се страхуваше даже да го помисли и цветът на лицето му беше блед, и реших да не питам повече.
Седнал на високия каменен трон, Булиуиф беше потънал в мълчание. Събраните първенци и васали, както и робите и слугите, също стояха безмълвни. Никой не обелваше дума. Пратеникът Вулфгар беше застанал с наведена глава пред множеството. Никога не бях виждал жизнерадостните и весели северни люде толкова потиснати.
И тогава в залата влезе старата вещица, наречена ангел на смъртта и седна до Булиуиф. Тя измъкна от кожената си торба връзка кокали — човешки или животински, така и не разбрах, и ги хвърли на земята, като мърмореше заклинания под нос и прекарваше ръка над тях. После ги събра и хвърли отново и отново, като напяваше все нови и нови заклинания и след последното хвърляне заговори на Булиуиф. Запитах преводача какво казва, но той не ми обърна внимание.
9
Изпитанията за преводача са демонстрирани в настоящото изречение. В оригиналния арабски на съчинението на Якут изречението буквално гласи: „Няма име, което да мога да изрека.“ В ръкописа от Ксимос е използван латинският глагол