След време Булиуиф стана и, вдигайки чашата си, се обърна към събраните воини, като дълго им говори. Един по един няколко от тях станаха от местата си с лице към него. Не всички станаха и аз преброих единадесет.
Забелязах също, че Торкел изглежда много доволен от това, което се случва и осанката му придобива все по-наперен вид, докато Булиуиф, без да показва омраза или дори интерес, сякаш не го забелязваше, въпреки че бяха врагове само допреди няколко минути.
Тогава ангелът на смъртта, същата стара вещица, посочи към мен, изрече някакви слова и напусна залата. Най-после преводачът проговори, като каза следните думи:
— Боговете са наредили на Булиуиф да напусне това място и бързо, като остави всичките си дела и грижи, да извърши подвиг и да победи заплахата от Север, и така ще бъде. И той ще трябва също да вземе единайсет воини със себе си, а също и теб.
Отговорих, че съм изпратен с мисия при българите и трябва да следвам указанията на своя Халиф без отлагане.
— Ангелът на смъртта го каза — продължи преводачът. — Отрядът на Булиуиф трябва да се състои от тринадесет души, като единият да бъде от друг народ, и ти ще бъдеш този тринадесети.
Започнах да протестирам, че не съм воин и наистина изказах всички извинения и молби, за които се сетих, че могат да значат нещо пред тази тълпа от грубияни. Настоях думите ми да бъдат предадени на Булиуиф, но преводачът ми обърна гръб и напусна залата с тези последни думи:
— Приготви се по най-добрия начин. Ще потеглите с пукването на зората.
Пътуването до далечните Северни земи
По този начин бях възпрепятстван да продължа пътя си до царството на Иилтавар, султан на Сакалиба, и бях лишен от възможността да изпълня поверената ми от ал-Муктадир, Повелител на правоверните и Халиф на Града на Мира мисия. Дадох каквито указания можах на Дадир ал-Хурами, също и на пратеника Абдала ибн-Басту ал-Хазари, а също и на оръженосците Такин и Барс. Сбогувах се с тях и съдбата им до ден-днешен ми е неизвестна.
Колкото до себе си, смятах се вече за мъртъв. Намирах се на борда на един от нордменските кораби и плавах нагоре по течението на реката Волга, заедно с дванадесет от тях. Техните имена бяха следните: Булиуиф, предводител, първият му помощник или капитан Ехтгов, велможите Хиглак, Скелд, Веад, Ронед и Халга, и безстрашните му воини Хелфдан, Егто, Редел, Халтаф и Хергер10. И ето ме сред тях, без да зная езика им и без да съм посветен в обичаите им, защото преводачът — моят досегашен гид сред тези сурови люде, не можеше да пътува с нас и само по някаква случайност и най-вече поради милостта на Аллаха се оказа, че един от воините, Хергер, е пообиколил света и знае малко от езика на латините. Само чрез него можех да разбера значението на това, което се случваше. Хергер беше млад и много весел. Успяваше да намира повод за смях във всичко, включително и в моето отчаяние при заминаването.
По собствените им думи нордмените са най-изкусните мореплаватели на земята и аз с очите си видях любовта им към водите и моретата във всичко, което правят. За кораба им ще кажа следното: дължината му е колкото двадесет и пет крачки, и ширината колкото осем и малко отгоре, и беше с отличен строеж, направен от дъбово дърво и черен на цвят навсякъде. Стъкмяването се състоеше от квадратно платно, обработвано с въжета от тюленова кожа.11
Кормчията стоеше на малка платформа до кърмата и управляваше посредством кърмилно весло, прикрепено странично, по римски образец. Корабът беше снабден с пейки за гребци, но никога не видях да се използват гребла, придвижвахме се само по вятъра. На носа имаше дървена статуя на свирепо морско чудовище, както е прието на някои нордменски кораби, и кърмата завършваше с опашката му. На вода съдът се държеше стабилно и се движеше добре и увереността на воините започна да повдига духа ми.
Близо до кормчията беше направено легло от кожи върху мрежа от въжета от тюленова кожа. Това беше леглото на Булиуиф. Останалите спяха по палубата, завити в кожи, което правех и аз.
Напредвахме по реката в продължение на три дни, като преминавахме край множество малки селища и никъде не спряхме. Достигнахме до голям град на завой на реката. Виждаха се стотици хора и голям брой къщи и в средата на града се издигаше кремъл — крепост с пръстени стени и внушителна по размери. Попитах Хергер кое е това място. Той отвърна:
— Това е градът Булгар от царството Сакалиба, а това е крепостта на Иилтавар, цар на българите.
Тогава извиках:
— Това е султанът, при когото съм изпратен като емисар от моя Халиф! — И с множество молби започнах да настоявам да бъда свален на брега и да изпълня възложената ми от халифа мисия и дори показах гнева си, доколкото посмях.
10
Вулфгар е останал. Йенсен твърди, че нордмените обикновено задържали пратениците като заложници и поради тази причина „подходящи за пратеници били синовете на крале или високопоставени велможи или други важни за общността си личности, защото били по-ценни като заложници“. Олаф Йоргенсен оспорва това и твърди, че Вулфгар просто е нямал смелостта да се върне обратно.
11
По-ранните автори явно са приемали, че платната са били поръбени с въже — съществуват илюстрации от XVIII век, показващи викингски платна, обработени по този начин, но това е доста спорно и недоказано. Ибн Фадлан явно е имал предвид, че платната са обработени в мореходен смисъл, т.е. поддържани от плетени от тюленова кожа въжета в необходимото спрямо вятъра положение.