Никой обаче не ми обърна внимание. Хергер не отговори нито на молбите, нито на настояванията ми и накрая направо ми се изсмя в лицето, и ми обърна гръб. Корабът премина край града на българите толкова близо, че се чуваха виковете на търговците и блеенето на овце, но аз не можех да направя нищо, освен да гледам. Час по-късно даже и това не можех да правя, след като градът се скри зад завоя на реката и така аз влязох и излязох от страната България.
Вероятно в този момент читателят би могъл да се обърка относно географията поради факта, че съвременна България е една от балканските държави, граничеща с Гърция, Югославия, Румъния и Турция. Но между девети и петнайсети век е съществувала още една България по бреговете на Волга, приблизително на около 1 000 километра източно от съвременна Москва, и Ибн Фадлан се е бил запътил натам. Волжка България е била държава с не съвсем точно установена територия, но определено важна в тогавашната политическа обстановка, и нейният главен град Булгар бил богат и известен по времето, когато монголите го окупирали през 1237 година. Древният град Булгар се е намирал в околностите на съвременен Казан.
После изминаха още осем дни в път на борда на кораба, все нагоре по течението на реката, и земята по бреговете ставаше все по-планинска. И тогава достигнахме до ляв приток, наричан от нордмените Окер и продължихме по него и пътувахме още десет дни. Въздухът беше хладен и вятърът силен, и по земята имаше все още много сняг. В тези земи се намират огромни гори, наричани от нордмените Вада.
И тогава достигнахме Масборг, който е населен със северни люде. Това беше по-скоро лагер, отколкото град, тук-там с някоя голяма дървена къща, построена по нордменски образец, и жителите му се прехранваха, като продаваха храни на минаващите нагоре и надолу по пътя търговци. Тук оставихме кораба си и пътувахме на коне по сушата в продължение на осемнайсет дни. Пътят беше труден, планински, студът свиреп, и за мен трудностите и изтощението бяха големи. Хората от Север не пътуват нощем — много рядко по вода и никога по суша; наместо това предпочитат да закотвят до брега и да изчакат светлината на утрото, преди да продължат.
Случи се обаче така, че колкото повече пътувахме, толкова нощта ставаше по-къса, и времето не стигаше да се сготви котел с храна, камо ли да се наспи човек. Все ми се струваше, че още не съм затворил очи, когато нордмените ме събуждаха с думите: „Хайде, съмна се. Време е да продължаваме.“ В тези студени земи сънят е неспокоен и не премахва умората.
Също така Хергер ми обясни, че на Север денят е дълъг през лятото, а нощта е дълга през зимата и много рядко са равни. Също ми каза да се оглеждам нощем за небесните завеси и действително, една нощ видях как нависоко просветват бледи сияния, зелени, жълти и понякога сини и наистина приличат на висящи в небето завеси и много бях удивен от това, ала нордмените го намират за нещо обичайно.
Пет дни слизахме надолу по планините и навлязохме в студени и гъсти гори, с гигантски дървета, каквито са горите на Север. Тези земи са влажни и смразяващи и на някои места толкова зелени, че очите заболяват от яркостта на цветовете, а другаде са черни, тъмни и заплашителни.
Пътувахме още седем дни през горите и силни дъждове ни съпътстваха. Често пъти дъждовете по тези земи падат толкова тежко, че чак потискат човека; на няколко пъти ми се струваше, че ще се удавя — толкова много вода имаше във въздуха. А при други случаи, когато духа вятър, дъждът става като пясък, жили плътта и възпалява и заслепява очите.
Като жител на пустинна област Ибн Фадлан, естествено, е впечатлен от гъстата зеленина и обилните валежи.
Тези северни люде не се боят от разбойници, дали поради голямата си сила или защото такива няма, ала в горите не видях никого. Земите на Север по принцип са обитавани от малко хора или поне така ми се стори по време на престоя ми там, защото се случваше да пътуваме по седем или повече дни, понякога десет, преди да видим поселище, чифлик или каквото и да е човешко жилище.
Нашето пътуване протичаше по следния начин: ставахме на сутринта и, без всякакво умиване или друго, се качвахме на конете и яздехме до пладне. Тогава някой от воините отиваше на лов и убиваше някое дребно животно или птица. Ако се случеше да вали, храната се ядеше, без да се готви. Валя много дни и отначало бях решил да не ям сурово месо, което не беше също и dabah (умъртвено съгласно изискването на Корана). Не след дълго обаче нямаше как и като прошепвах „в името на Аллах“, преди да погълна месото, се надявах Бог да приеме извинението ми. Когато не валеше, палеше се огън от жарта, която носехме със себе се и дивечът се сготвяше. Хранехме се също с горски плодове и треви, чиито имена не са ми известни. След това отново поемахме на път и спирахме чак след края на деня, когато с падането на нощта отново се хранехме и почивахме.