Много често нощем валеше и дирехме подслон под големите дървета, но се събуждахме прогизнали, както и кожите, в които спяхме. Никой от нордмените не ругаеше за това поради присъщата си веселост при всички обстоятелства. Аз се оплаквах, при това доста шумно, но никой не ми обръщаше внимание.
Когато накрая казах на Хергер, че дъждът е студен, той ми отвърна със смях:
— Как може дъждът да е студен? На теб ти е студено и си нещастен. На дъжда нито му е студено, нито е нещастен.
Разбрах, че той вярва в тази глупост и ме смята за глупак, дето мисля другояче, но това нищо не променяше.
И така стана, че една нощ, когато се хранехме, аз изрекох „в името на Аллаха“ преди да започна и Булиуиф запита Хергер какво съм казал. Отговорих на Хергер, че според моята вяра храната трябва да бъде осветена и това съм направил.
Булиуиф ми рече:
— Значи така правят арабите?
Хергер превеждаше.
Аз отвърнах:
— Не точно, защото убилият животното трябва да извърши освещаването. Аз изричам думите, за да покажа, че не съм забравил.12
Това се стори много забавно на нордмените и те се засмяха от сърце, а Булиуиф ме попита:
— Можеш ли да рисуваш звуци?
Отпърво не разбрах какво искаше да каже и запитах Хергер и известно време си разменяхме думи тримата, докато накрая стана ясно, че става въпрос дали съм грамотен. Нордмените наричат езика на арабите шумове или звуци. Аз отвърнах, че мога както да пиша, така и да чета.
Тогава той каза, че трябва да му напиша нещо на земята. Аз взех една пръчка и написах: „Хвала на Бога!“. Всички нордмени се загледаха в написаното и ми беше заповядано да го изговоря, което и сторих. С оборена напред глава Булиуиф се вторачи задълго в думите на земята.
Хергер попита:
— Кой Бог възхваляваш?
Аз отговорих, че възхвалявам единствения Бог, наречен Аллах.
Хергер добави:
— Един Бог не може да бъде достатъчен.
И след като изминахме в път един ден и после една нощ и още един ден, на следващата нощ Булиуиф взе пръчка и изчерта на земята думите, написани от мен и ми заповяда да ги прочета. Аз произнесох на глас: „Хвала на Бога!“ и видях, че той се усмихна доволно и разбрах, че ме подлага на изпитание. Беше запомнил начертаните от мен символи, за да ми ги покаже отново.
Веднъж Ехтгов, неговият помощник или капитан, мрачен воин, за разлика от останалите и въобще дръпнат човек, ме запита чрез Хергер дали мога да нарисувам звуците на неговото име. Аз отговорих, че мога и като взех пръчката, започнах да чертая в пръстта. Той подскочи, издърпа я от ръцете ми, захвърли я настрани и затъпка написаното с гневни думи.
Хергер ми каза:
— Ехтгов иска да обещаеш никога да не изписваш името му.
Аз бях много смутен и объркан като видях, че Ехтгов е ядосан до крайна степен. Останалите също ме гледаха с гняв и упрек. Тогава обещах, че никога няма да чертая името на Ехтгов или на когото и да било от тях и видях как се отпуснаха облекчено.
След тази случка моята грамотност не се спомена повече, но явно Булиуиф направи съответните разпореждания и когато валеше, винаги ми отстъпваха място под най-разклоненото дърво и ми даваха повече храна отпреди.
Невинаги нощувахме и пътувахме през горите. На някои места Булиуиф и воините му се втурваха между дърветата и яздеха навътре в галоп, без да ги е грижа и без сянка от страх. Докато другаде спирахме, слизахме от конете и палехме огън, и нордмените винаги оставяха там храна или кори твърд хляб или парче плат, преди да продължим. След това яздехме покрай гората, без да навлизаме в дълбините й. Попитах Хергер защо става така и той отвърна, че някои гори са безопасни, а някои не, но спря дотам. И когато го попитах по какво се различават, той отговори:
— Има неща, които никой човек не може да победи и никой меч да съсече и никой огън да изгори и такива неща живеят в горите.
— По какво се познават? — попитах аз.
Той се засмя и рече:
— Вие, арабите, винаги искате да намирате обяснения за всичко. Душите ви са като големи торби, готови да се пръснат от обяснения.
— А вие не търсите ли причините за това и за онова?
— Няма смисъл от това. Ние казваме така — добре е човек да знае, но не всичко, за да не би да узнае съдбата си предварително. Най-безгрижен е умът на този, който не знае какво го очаква.
12
Това е типично мюсюлманско съображение. За разлика от християнството, религия, с която има много общи черти, ислямът не признава постулата за първородния грях, произхождащ от падението на Човека. За мюсюлманина е грях да се пренебрегват или забравят предписаните от Корана ежедневни ритуални действия. По силата на тази логика е по-сериозен грях да се забрави ритуалът изобщо, вместо да се помни, но да не се изпълни поради непозволяващи обстоятелства. Фактически Ибн Фадлан доказва, че се съобразява с правилата на предписано поведение, дори и да не постъпва съгласно тях. Това при всички случаи е по-добре от нищо.