Стана ми ясно, че ще трябва да се задоволя с този отговор. И наистина, когато го запитвах за това и онова и той отговаряше, аз често не разбирах отговора му и продължавах да питам. Той отвръщаше кратко и лаконично, сякаш стремежът ми да узная нямаше смисъл и нищо повече не можех да измъкна от него, освен поклащане на глава.
Продължихме пътя си. В действителност мога да кажа, че някои от лесовете на Севера предизвикват чувство на страх, за което нямам обяснение. Нощно време, насядали край огъня, нордмените разправят истории за дракони и други свирепи животни, а също и за предците си, убивали тези същества. Според тях именно тези неща били причина за моите страхове, но в разказите им не се чувстваше боязън от подобни изчадия, пък и аз не бях ги виждал с очите си.
Една нощ се чу тътен, който аз помислих за гръмотевица, но те казаха, че било ревът на дракон в гората. Като не знам каква е била истината, повтарям само чуждите думи.
Северните земи са студени и влажни и слънцето рядко се вижда поради гъстите сиви облаци, покриващи небето през целия ден. Хората от тези краища са бледи като платно и косите им са съвсем руси. През всичките дълги дни от пътуването не видях нито един черноок, а цветът на моята кожа и тъмната ми коса предизвикваха почудата на жителите на тези земи. Често пъти някой чифликчия или жена му или дъщеря му идваха да ме докоснат, като търкаха лицето ми. Хергер се смееше и говореше, че искали да изтрият боята, с която мислели, че съм намазан. Те са невежи хора, без знание за големината и многообразието на света. Много често се бояха от мен и избягваха да ме доближават. В едно от местата, не помня името му, едно дете се разплака от ужас, когато ме видя, и изтича да се скрие в полата на майка си.
Всичко това предизвикваше голямо веселие и смях сред воините на Булиуиф, но забелязах и друго. От ден на ден те ставаха все по-мрачни и раздразнителни и Хергер казваше, че е поради липсата на пиене, от което бяха лишени от дълго време.
И наистина, във всяка ферма или жилище Булиуиф и хората му разпитваха за това, но в тези бедни места не можеше да се намери нищо такова; разочарованието им ги правеше да изглеждат още по-унили и всяка следа от веселие изчезна от лицата им.
Накрая пристигнахме в селище, където успяха да намерят пиене и всички те се опиха начаса, като се наливаха безпаметно и в неведение, че течността се излива по брадите и дрехите им в бързината. Дори един от тях, мрачният Ехтгов, дотолкова загуби ума си и се напи, както стоеше на коня, че при опита си да слезе падна и животното го ритна в главата и аз се уплаших за него, но Ехтгов се разсмя и го ритна на свой ред.
Останахме в това място цели два дни и аз много се учудих поради прежната тяхна настоятелност и постоянство да се бърза. През това време те се отдадоха изцяло на пиянство и безсмислен брътвеж. Едва на третия ден Булиуиф заповяда да продължим и ние потеглихме и никой не намери нищо странно в загубата на двата дни.
Колко дълго продължи нашето пътуване нататък, не мога да кажа точно. Само знам, че на пет пъти сменяхме коне, като заплащахме за това със злато и с малките зелени черупки, които нордмените ценят повече от всичко на света. След дълъг път достигнахме до селище, наречено Ленеборг, което се намираше на морския бряг. Морето тук беше сиво, също като небето и въздуха, който бе студен и хапещ. И тук се качихме на друг кораб.
На вид той наподобяваше другия, но бе по-голям. Нордмените го наричаха Хосбокун, което ще рече морски козел, поради това, че корабът скача по вълните подобно на козел и също поради бързината му, защото за тези хора козелът е символ на бързина.
Страх ме обзе при мисълта да пътуваме по това развълнувано и бурно море, по ледената му вода — потопих ръката си и тя стана веднага безчувствена, ала нордмените бяха весели и се шегуваха и пиянстваха цяла вечер в този град Ленеборг и се забавляваха с много от жените и робините. Казаха ми, че такъв е обичаят, преди да се поеме на път през морето, защото никой човек не знае дали ще оцелее и трябва да се повесели както подобава.
Навсякъде ни посрещаха радушно — тези люде смятат гостоприемството за най-висша добродетел. И най-бедният стопанин слагаше пред нас всичко, което има — не от страх, че ще бъде ограбен или убит, а от доброта и благородство. Нордмените, както научих, не понасят крадците и убийците от собствената си раса и се отнасят с тях изключително сурово. Те спазват тези си убеждения, независимо от факта, че са винаги пияни и готови да се скарат по най-дребния повод и, подобно неразумни добичета, да се убиват едни-други в разпалени дуели, без това да се смята за убийство. Иначе всеки, извършил убийство, бива наказван със смърт. По същия начин се отнасят те с доброта и любезност с робите си и това много ме учуди.13 Ако роб се разболее или умре при нещастен случай, това не се смята за голяма загуба; както и жените робини трябва да са готови по всяко време да удовлетворят с плътта си желанието на всеки мъж, било то насаме или пред погледите на всички, независимо денем или нощем. Но както господарите им не проявяват особена любов към тях, така и не са те брутални, и робите са винаги нахранени и облечени.
13
Писаното от други очевидци по повод отношението към робите и прелюбодеянието не съвпада с мнението на Ибн Фадлан и в резултат много учени подлагат на съмнение способностите му на наблюдател на обществените нрави. Вероятно е също различните племена да са постъпвали различно с робите си и неверните съпруги.