Научих и друго: всеки мъж може да се забавлява с робиня, но съпругата и на най-долния селянин е недосегаема за благородниците и велможите, което се отнася и за собствените им съпруги. Насилването на свободна жена се смята за престъпление и виновникът се наказва с обесване. Такова нещо обаче не видях.
Благочестивостта сред жените се смята за голяма добродетел, но рядко видях тя да се опазва. Прелюбодеянието не е чак толкова голяма простъпка и дори съпругата на някой мъж, бил той от ниско потекло или благородник, да се окаже шавлива, резултатът няма сериозни последици. Тези люде са твърде свободни в плътските дела и дори мъжете от Север да казват за жените, че са дяволици и не заслужават доверие, отнасят се към това с лекота и привичната за тях шеговитост.
Запитах Хергер дали е женен и той отговори, че имал жена. С цялата си тактичност се опитах да узная дали му е вярна, на което той ми се изсмя в лицето и ми каза:
— Аз пътувам по моретата. Може да не се върна или да отсъствам години. А тя си е жив човек.
От това ми стана ясно, че тя му изневерява, но него не го е грижа. За нордмените няма копелета и законни деца, независимо дали жената се е сдобила с тях от съпруга си или от другиго. Както и децата на робите понякога са роби, а понякога свободни, и как се определя това — не знам. В някои земи робите са белязани с отсичане на ухото. Другаде носят на врата железни гривни, за да показват положението им. Има места, където не носят никакъв белег, защото такъв е обичаят.
Педерастията е непозната между нордмените, макар да знаят, че тя се практикува от други народи. Те самите са безразлични към това изкушение и тъй като тя не се среща сред тях, те нямат и наказание за нея.
Всичко това и много други неща научих от разговорите си с Хергер и от видяното по време на пътуването на нашия отряд. Разбрах също, че хората от всяко място, където отсядахме, разпитваха Булиуиф закъде сме се запътили и какво ще правим и когато научаваха за целта и природата на нашето начинание — това, което аз още не разбирах, отдаваха нему и воините му, и на моя милост заедно с тях, най-високо уважение и се молеха и принасяха жертви за успеха на делото ни и ни даваха амулети за късмет.
На борда на кораба нордмените, както казах, изведнъж се оживиха, въпреки че морето беше развълнувано и зловещо както за моите възприятия, така и за стомаха ми, който веднага се разбунтува. След като се прочистих, запитах Хергер защо спътниците му са толкова щастливи, и той отговори:
— Така е, защото скоро ще пристигнем в Ятлам, където е домът на Булиуиф, и там живеят майка му и баща му и всичките му родственици, които не са го виждали от много, много години.
Аз попитах:
— Няма ли да ходим в кралството на Вулфгар?
Хергер отвърна:
— Да, но благоприличието изисква Булиуиф най-напред да почете дома на баща си и майка си.
Видях по лицата на всички останали, без разлика дали са велможи, благородници или воини, че са щастливи колкото самия Булиуиф и отново запитах Хергер защо.
— Той е нашият предводител и ние се радваме заради него и заради силата, която скоро ще получи.
Полюбопитствах за природата на тази сила и той отвърна:
— Мощта на Рундинг.
— Що за сила е това? — отново полюбопитствах аз.
На което той отговори:
— Мощта на древните великани.
Нордмените вярват, че в древността светът е бил населен от раса с великански ръст, отдавна изчезнала. Без да ги смятат за свои предци, те вярват, че са получили някои от способностите на тези гиганти, но така и не разбрах как точно. Боговете на езическата им вяра също са гиганти и също притежават изключителни способности, но тези, за които говореше Хергер, не бяха богове.
Тази нощ излязохме на скалист бряг, застлан с камъни колкото човешки юмрук, където разположихме лагера си, и Булиуиф и хората му дълго пиха и пяха песни край огъня. Хергер също участваше и нямаше търпение да ми обяснява съдържанието на песните, но въпреки че не знаех за какво пеят, разбрах, че са щастливи. На следния ден щяхме да пристигнем в дома на Булиуиф — земята, наречена Ятлам.