Выбрать главу

Кралят седеше в далечния край на залата, толкова дълга, че едва го различавахме. Зад дясното му рамо беше застанал същият онзи вестоносец и той изрече дълга тирада, която гласеше следното:

— О, кралю, тези тук са отряд от воини, пристигнали от кралството Ятлам. Дошли са по море и техният предводител е Булиуиф и желаят да разкажат за мисията си. Не ги отпращай, о, кралю, техните обноски са на благородници, а осанката на предводителя им е тази на велик воин. Посрещни ги като достойни люде, о, кралю.

И така ни поканиха да се приближим до краля.

Крал Родгар имаше вид на смъртник. Немлад, с побеляла коса и много бледа кожа, с лице, белязано от мъка и страх, той ни изгледа, като бърчеше очи, дали от подозрителност или лошо зрение, не мога да кажа. После заговори и Хергер преведе следното:

— Знам за този човек, защото аз проводих да го извикат за геройски подвиг. Той се казва Булиуиф и аз го видях като дете, когато прекосих морето и гостувах на баща му Хиглак, мой прелюбезен домакин в кралството Ятлам, и сега неговият син идва при мен във време на нужда и скръб.

И тогава Родгар заповяда да извикат воините му и да донесат даровете и да се започне празненство.

След това заговори Булиуиф и той приказва дълго, но Хергер не превеждаше, защото щеше да прояви неуважение, ако говори едновременно с него. Все пак разбрах Булиуиф да казва, че е научил за бедите, сполетели Родгар и му съчувства за тях, и че бащиното му кралство е разрушено от същия враг, и че е дошъл да спаси държавата и поданиците на Родгар от злото, надвиснало над главите им.

Аз все още не знаех името на този враг и какво мислят те за него, въпреки че бях видял пъклените му дела и разкъсаните на парчета хора.

Кралят заговори отново и сякаш искаше да избърза, преди да са влезли неговите воини и приближени. И думите му според Хергер бяха следните:

— О, Булиуиф, познавах баща ти, когато бях млад и отскоро седнал на трона. Сега съм стар, сърцето ми не бие добре. Главата ми е клюмнала, очите ми са замрежени от плач и срам от признанието за своята слабост. Както виждаш, дори и тронът ми е като празно място. Земите ми се обръщат в пустош и дори не мога да кажа какво са сторили пъклените изчадия с кралството ми. Често нощем в пиянска смелост воините ми се кълнат да ги победят, но когато бледата зора пропълзи над мъгливите поля, виждам кървави тела навсякъде. Вече ти разказах за мъката на живота си и повече няма да говоря за това.

Сложиха ни пейка да седнем, а пред нас струпаха ядене. Попитах Хергер какви са „пъклените изчадия“, за които говореше кралят. Хергер се ядоса неимоверно много и каза никога повече да не питам.

Вечерта се състоя голямо празненство и кралят Родгар и кралицата Вейла, облечена в обсипана със злато и скъпоценни камъни одежда, стояха начело на трапезата пред всички благородници и велможи на кралството. Те всички изглеждаха убоги и невзрачни; пиеха прекомерно и мнозина от тях бяха ранени или осакатени. В очите им се четеше страх и пустота, пусто беше и веселието им.

Там беше и синът, наречен Виглиф, за когото разказах, че бе убил трима от братята си. Той беше млад и строен, с руса брада и очи, които непрестанно шареха насам-натам и никога не се случваше да спрат на едно място или да срещнат погледа на друг. Като го видя, Хергер каза: „Каква лисица е този“. Това означаваше, че той е лукав, с променлив характер и лъжлив, тъй като за северните народи лисицата е животно, способно да приема каквато си иска форма.

В средата на празненството Родгар изпрати вестоносеца си до портите на палата и той погледна навън и съобщи, че тази нощ няма да падне мъгла. Всички изведнъж се развеселиха и ги обзе истинско празнично настроение; облекчение се изписа по лицата на всички, само това на Виглиф остана непроменено.

По едно време той стана на крака и каза:

— Пия в чест на нашите гости и най-вече на Булиуиф, истински смел воин, дошъл да ни подкрепи в нашето изпитание, и се надявам то да не се окаже твърде голямо препятствие за него.

Хергер прошепна думите на ухото ми и аз долових, че те са едновременно и хвалебствие, и обида. Всички очи се обърнаха към Булиуиф в очакване на отговора му. Той стана, погледна Виглиф и чак тогава проговори:

— Не се страхувам от нищо, дори и от онзи, който се промъква през нощта, за да убива хората, докато спят.

Аз помислих, че това се отнася за този „вендол“, но Виглиф побледня и стисна стола, на който седеше.

— Ти за мен ли говориш? — попита той с треперещ глас.