Выбрать главу

— Не, но не се страхувам нито от теб, нито от чудовищата, идващи с мъглата.

Младият Виглиф беше настоятелен и въпреки подканата на краля да си седне на мястото, той се обърна към събралите се благородници и каза:

— Този Булиуиф, дошъл от чужди брегове, на вид е много горд и силен, но съм устроил едно изпитание за смелостта му, защото гордостта може да заслепи всекиго.

И изведнъж един здравеняк воин, седнал на маса до вратата, зад Булиуиф, скочи на крака, грабна едно копие и се втурна към гърба на Булиуиф. И всичко това отне колкото човек да си поеме дъх. Ала Булиуиф се извърна, също грабна едно копие и го заби направо в гърдите на нападателя, като го вдигна във въздуха през главата си и го забоде в стената. Нанизан като на шиш, на стената на палата, нападателят ритна с крака във въздуха и изпусна последен дъх. Тогава настана суматоха и Булиуиф се обърна с лице към Виглиф и рече:

— Това ще бъде съдбата на всяка заплаха.

Веднага след това Хергер заговори на висок глас, като на няколко пъти сочеше към моя милост. Аз гледах като вцепенен забития на стената воин и не можех да кажа нито дума.

Най-накрая Хергер се обърна към мен на латински:

— Трябва да изпееш една песен за двора на краля. Това е желанието на всички.

— Какво да пея? Та аз не знам песни — отвърнах аз, а той продължи:

— Изпей нещо за душата! — и добави: — Само да не е нещо за твоя единствен бог Аллах. Никой не го е грижа за подобни глупости.

Казвам истината, не знаех какво да изпея, тъй като не съм бард или менестрел. Застанах безмълвен и всички се вторачиха в мен. Хергер ме подкани:

— Пей за крале и за смели битки.

Аз отвърнах, че не зная такива песни, но предложих да разкажа една басня, която в моята страна се смята за смешна и забавна. На това той отвърна, че съм направил разумен избор. И аз заразказвах — на краля и на кралицата му, и на сина му Виглиф, и на всички събрани воини и велможи историята за калеврите на Абу Касим, позната на всички граждани на Багдад. Разказвах шеговито и през цялото време се усмихвах, и отначало нордмените се смееха и се пляскаха по коремите.

Но малко по малко, с напредването на разказа, те спряха да се смеят и ставаха все по-оклюмали, и когато баснята свърши, имаше само мъчително мълчание. Хергер ми каза:

— Ти не би могъл да знаеш, но баснята ти не е смешна и сега ще трябва да замажа положението — и веднага започна дълга реч, която долових като шега по мой адрес, и тогава настъпи всеобщ смях и малко по малко празненството се възобнови.

Историята за калеврите на Абу Касим е древна в арабската култура и добре известна на съвременниците на Ибн Фадлан.

Тя съществува в много версии и може да бъде разказана пестеливо или богато украсена в зависимост от намерението и настроението на разказвача. Накратко казано, Абу Касим е богат търговец и скъперник, който се стреми да скрие богатството си с цел да се пазари по-успешно. За да си придаде по-бедняшки вид, той носи чифт особено вехти и износени калеври с надеждата да заблуди хората, но без особен успех. Вместо това околните приемат стремежа му за неуместен и глупав.

Един ден, след като успява да купи изключително изгодно товар стъклария, той решава да отпразнува успешния пазарлък, но не съгласно приетия обичай да почерпи познатите си, а да си подари посещение до обществената баня — безспорен лукс за един скъперник. Докато оставя дрехите и обувките си в предверието, един от познатите му го укорява за вехтите калеври, неподхождащи на положението му. Абу Касим отговаря, че те още му служат добре и влиза вътре заедно със събеседника си. След тях в банята пристига влиятелен съдия и също оставя там дрехите си и чифт елегантни и скъпи калеври. Когато Абу Касим излиза от банята, наместо вехтите си кундури намира прекрасен чифт нови обувки и като предполага, че са подарък от неговия познат, ги нахлузва и си отива в къщи.

На излизане от банята вместо собствените си калеври съдията открива оня опърпан и вехт чифт, който всеки знае, че принадлежи на Абу Касим. Разгневен, той изпраща слугите си да намерят липсващите обувки и скоро те ги откриват на краката на крадеца, който бива откаран в съда и осъден да плати солена глоба.

Проклинайки лошия си късмет, Абу Касим се връща вкъщи и ядно захвърля вехтите си калеври през прозореца в мътната река Тигър. Няколко дни по-късно група рибари изваждат, заедно с учудващо скромния улов, злополучния чифт и ядосани, че кабарите са разкъсали мрежите им, хвърлят подгизналите кундури през първия отворен прозорец. Прозорецът се оказва този на Абу Касим и калеврите се стоварват право върху поставените там стъкленици, като правят целия товар на сол.