С разбито от мъка сърце Абу Касим се заклева, че проклетите калеври няма да му навредят повече и за да бъде сигурен, като истински свидлив скъперник, вместо да плати някому, той взема лопата и сам ги заравя в градината си. За зла чест съседът му го вижда да копае — физически труд, подходящ само за хора с ниско положение и решава, че щом богаташът върши това лично, той вероятно изравя съкровище. Човекът бил верен поданик и веднага донесъл на халифа за видяното, защото, съгласно местния закон, всяко съкровище, зарито в земята, принадлежи на владетеля.
Извикан пред двора, Абу Касим предизвиква единствено смях с твърдението си, че е заровил чифт стари обувки — явен опит да прикрие истинската си цел. Ядосан, че го вземат за глупак с подобна безсмислена лъжа, халифът дори увеличава предвидената глоба. Присъдата се стоварва като гръм върху бедния скъперник и той е принуден да плати.
Твърдо решен да се отърве най-после от калеврите, Абу Касим предприема дълго пътешествие извън Багдад, като ги захвърля с удовлетворение на дъното на отдалечено езеро. Но се оказва, че езерото е част от водоснабдяването на града и те успяват да запушат тръбите. Изпратените войници лесно разпознават причината за нещастието — калеврите на прочутия скъперник и той отново е призован пред халифа, обвинен в замърсяване на градския водоизточник и глобен още по-жестоко. Оръдието на престъплението е върнато на собственика.
Абу Касим решава да ги изгори, но се налага да ги остави на прозореца, за да се изсушат. Някакво куче ги вижда и започва да си играе с тях. Едната се изплъзва от челюстите му и пада на улицата, където удря минаваща жена. Минувачката е бременна и силата на удара предизвиква загуба на детето. Съпругът се жалва и съдът постановява да бъде заплатено повече от щедро обезщетение, което окончателно разорява Абу Касим и той се превръща в бедняк.
В лукавия арабски извод от тази история винаги хитроумно се казва, че тя описва бедите, спохождащи този, който не сменя достатъчно често обувките си. Без съмнение скритият смисъл на баснята, идеята за невъзможността на човек да отхвърли преследващото го нещастие, е смутил и натъжил нордмените.
Нощта измина във веселие и всички от воините на Булиуиф се забавляваха по най-безгрижен начин. Видях как Виглиф гневно го изгледа, преди да напусне залата, но нашият водач не му обърна внимание, отдаден на по-приятни занимания с жените около себе си. След това сънят ме надви и аз съм заспал.
На сутринта се събудих от чукане и тракане и когато подадох глава навън, видях как всички от кралството са заети да строят защитни укрепления. Коне влачеха дървени стълбове, воините ги заостряха като игли, а Булиуиф лично ръководеше разполагането на оградите и забиването на колове, като чертаеше с меча си по земята. Не знам дали имаше някаква причина, ала в ръцете му беше някакъв друг меч, не грамадният Рундинг.
Към средата на деня жената, наречена ангел на смъртта20, дойде и хвърли купчина кости на земята и занарежда заклинания над тях, и обяви, че през нощта ще се спусне мъгла. Като чу това, Булиуиф заповяда цялата работа да спре и да се подготви голяма трапеза. Хората послушно спряха. Аз попитах Хергер от къде на къде ще има празненство, но той ме сряза с думите, че питам твърде много и ми стана ясно, че съм намерил лош момент да любопитствам — точно в това време той се кипреше пред някакво девойче, което топло му се усмихваше.
Малко по-късно Булиуиф извика хората си и им каза да се приготвят за битка и те се съгласиха и си пожелаха късмет един на друг, докато около нас се подготвяше банкетът.
Тъй започна вечерта и тя почти не се различаваше от предишната, въпреки че присъстваха по-малко от велможите и благородниците на Родгар. Разбрах, че много от тях няма да присъстват, страхувайки се от това, което ще се случи през нощта в Хурот. Дворецът явно привличаше интереса на неприятеля — дали защото желаеха богатствата му или по друга причина — не зная.
Не можех да се насладя на празника поради безпокойството си и очакването на предречените събития. Случи се обаче следното — един възрастен благородник, който беше пътувал като млад до Кордобанския Халифат и говореше малко латински и някои от иберийските диалекти, седеше близо до мен и аз завързах разговор с него. Приписах си познания, които не притежавах, както ще забележите сами.
Той ми каза следното:
— Значи ти си чуждоземецът, който ще бъде тринадесетият воин.
Аз отговорих утвърдително.
— Сигурно си много смел — продължи старецът — и те поздравявам за тази твоя смелост.
20
Въпросната жена не е същата от брега на Волга. Явно във всяко племе е имало по една старица, изпълняваща шамански функции и наричана „ангел на смъртта“.