Ранени бяха други двама, Халтаф и Редел. Халтаф беше загубил ухото си, а Редел два пръста на дясната си ръка. Раните им не бяха смъртоносни и те не се оплакваха, защото нордмените понасят раните от битка стоически и възхваляват преди всичко факта, че са останали живи.
Колкото до Булиуиф, Хергер и всички останали, те бяха прогизнали от кръв, сякаш се бяха къпали в нея. И ще кажа нещо, което мнозина не биха повярвали, но въпреки че имаше не един убит от нападателите, не се виждаше нито едно тяло, сякаш дори и мъртвите и смъртно ранените се бяха измъкнали. Хергер каза:
— Видях как двама от тях носеха трети и той си беше съвсем умрял.
И тук всички се съгласиха, че явно чудовищата никога не оставят никого от своите, бил той мъртъв или ранен, и биха се подложили на големи опасности, само и само да не падне някой в ръцете на хората. Както и правят всичко по силите си, за да задържат главите на жертвите си. Затова не успяхме да намерим главата на Ехтгов никъде. Те явно я бяха отнесли със себе си.
И тогава заговори Булиуиф и Хергер предаде думите му:
— Погледнете тук, запазил съм един трофей от тази вечер. Ето ръката на едно от чудовищата на мъглата.
И наистина той държеше ръка на едно от косматите същества, отрязана от рамото с помощта на великия меч Рундинг. Всички се скупчиха да я огледат и това видяха очите ми — изглеждаше малка, но дланта беше ненормално широка. Въпреки че до лакътя и над него костите бяха дребни и не й съответстваха, мускулите бяха развити и силни. Цялата ръка беше обрасла със сплъстена дълга козина, с изключение на вътрешната част на дланта. Като цяло крайникът вонеше също както и притежателят му — с острата миризма на леш, присъща на черната мъгла.
Всички воини приветстваха Булиуиф и меча му. Демонската ръка беше провесена на стената на Хурот и всички от кралството се изредиха да я видят. Така завърши първата битка с чудовищата, наречени „вендол“.
След първата битка
Истина ви казвам, тези люде от Север никога не постъпват разумно и смислено. След като Булиуиф и воините му отблъснаха нападението, поданиците на Родгар не направиха нищо. Нямаше празник, нито гощавка, нито поздрави или какъвто и да е показ на щастие. Само пристигаха от всички краища на кралството да видят провесената ръка, която се люлееше на стената на палата, и се дивяха и чудеха. Родгар обаче, този полусляп старец, не показа никакво удовлетворение и не дари Булиуиф и отряда му с роби, сребро или скъпи одежди, дори не му оказа почести.
Вместо да изрази задоволство, лицето на краля бе скръбно и мрачно, сякаш страховете му се бяха удвоили. Мина ми през ума, макар да не го споделих с никого, че Родгар предпочиташе никой да не беше побеждавал черната мъгла.
По същия начин се държеше и Булиуиф. Вместо да заповяда да подготвят трапези, пиене и честване на победата, той и останалите просто сложиха набързо загиналите в битката в изкопаните дупки с дървени покриви и ги оставиха да прекарат там предписаните десет дни.
Единствено полагането на мъртъвците предизвика някакъв израз на щастие и усмивки у моите спътници. След толкова време, прекарано сред нордмените, вече знаех, че те посрещат с усмивка всяка смърт, дошла в битка и се радват заради този, загинал с оръжие в ръка. И обратно — скърбят, когато човек умре в съня си или в леглото си и казват за него: „Умря като крава в сламата“, и това не е обида, а по-скоро израз на скръб и повод да се оплаче мъртвият.
Те вярват, че начинът, по който човек умира, предопределя съдбата му в отвъдния живот и поставят воинската смърт над всичко. Да умреш „в сламата“ е срамно и за всеки постигнат от подобна съдба казват, че е бил удушен от марана или кобилата на нощта. Марана е същество от женски пол, което предизвиква кошмарите, а смърт от ръката на жена е възможно най-омърсяващото нещо.
Омърсяващо е също да умреш без оръжията си и затова нордменските воини винаги спят с тях, да не би да ги завари марана обезоръжени. Много рядко се случва някой от тях да умре от болест или немощта на преклонната възраст. Разказваха, че имало някакъв крал, името му било Ане, доживял да стане като невръстно дете, беззъб и безпомощен, който прекарвал дните си, пиейки от рог мляко, но ми стана ясно, че това не е желаната и обичайна съдба на мъжете от Север. И очите ми видяха твърде малко мъже, достигнали дълбока старост — възрастта, когато брадата е не само бяла, а започва да окапва от лицето.
Някои от жените им живеят много дълго, да речем старите вещици, наречени ангели на смъртта, ала за тези старици се твърди, че притежават свръхестествени способности в лекуването на рани, правенето на магии, изгонването на зли духове и предсказването на бъдещето.