„Копаеш като куче“ — казал младежът.
Хергер отговорил:
„Ти да не ме наричаш куче?“
На това другият отвърнал:
„Казах, че копаеш като куче и разхвърляш25 пръст като животно.“
„Значи ме наричаш животно, така ли?“ — запитал Хергер.
„Ти извърташ думите ми“ — отговорил младежът.
„Сигурно е така, защото думите ти са неясни и колебливи като на изкуфяла старица.“
„И тази старица ще те прати на оня свят“ — казал младият великан и аз го видях как изтегли меча си. Насреща му веднага блесна и мечът на Хергер и тогава ми се изясни замисълът на Булиуиф, защото младежът беше същият онзи Рагнар, приятелят на Виглиф.
Когато стане дума за честта им, нордмените са най-чувствителни и обидчиви. Дуелите между тях са по-чести от ходенето по малка нужда и двубоите на живот и смърт не се смятат за нищо необикновено. Те се провеждат веднага и на самото място, където е нанесена обидата или, ако трябва да се състоят по-официално, съперниците се срещат на пресечната точка на три пътя. Рагнар избра втория начин да предизвика Хергер на дуел.
Нордменските обичаи са такива: в уреченото време приятелите и родата на двамата съперници се събират на определеното за битката място и разстилат на земята животинска кожа, като я опъват между четири лаврови колчета. Борбата се води върху нея, като през цялото време дуелиращите се трябва да са стъпили с единия или двата си крака отгоре й. Така те са винаги достатъчно близко един до друг. Двамата съперници пристигат с по един меч и три щита. Ако някой от тях счупи и трите, налага му се да се бие без защита и борбата трае, докато единият падне мъртъв.
Тези правила се произнасяха монотонно от старата магьосница, ангелът на смъртта, застанала до опънатата кожа и всички от воините на Булиуиф, както и поданиците на Родгар, бяха събрани около нея. И аз бях там, изправен малко настрани и се дивях как всички тези люде забравиха за надвисналата опасност и за дракона Коргон, който толкова ги ужасяваше само миг преди това. Никой не го беше грижа за нищо друго, освен за двубоя.
Той протече така. Като предизвикан, Хергер нанесе първия удар и мечът му иззвънтя мощно върху щита на Рагнар. Аз се възбоях много за моя спътник заради превъзходството на другия по сила и по ръст. И наистина неговият ответен удар изби щита на Хергер от ръкохватката и той поиска друг. Тогава боят захвана свирепо и от двете страни. Погледнах Булиуиф, застанал с безизразно лице, и после към Виглиф и вестоносеца оттатък кожата и видях как те го стрелкат с очи, докато се вихреше битката.
Вторият щит на Хергер беше строшен по подобен начин и той поиска последния, третия. По зачервеното му и потно лице се четяха умора и изтощение, за разлика от Рагнар, чиято младост му позволяваше да се сражава с лекота. Тогава се строши и третият щит на Хергер и той изпадна в най-отчаяно положение или поне така изглеждаше в този миг. Застанал с двата си крака залепени за земята, превит и едва поемащ дъх, със смъртна умора по лицето, той сякаш беше най-лесната плячка за усетилия момента Рагнар. Великанът посегна да го довърши и тогава, с движение, по-кратко от мах на птица, Хергер стъпи настрани и мечът на младежа разсече празното пространство. Тогава опитният воин подхвърли собственото си оръжие в другата ръка — тези мъже наистина владеят майсторството да се бият еднакво силно и с двете — и като мина зад противника си, отсече главата му само с един-единствен замах на острието.
Истина казвам, кръвта шурна от врата на Рагнар и главата му излетя сред тълпата и собствените ми очи видяха как тя тупна на земята още преди да падне тялото. Тогава Хергер стъпи назад и аз разбрах, че битката е била предрешена и той повече нито пухтеше, нито се задъхваше, а беше се изправил без следа от умора и държеше меча си леко, сякаш готов да усмърти по подобен начин още дузина грамади. И тогава погледна към Виглиф и изрече:
— Отдайте почести на приятеля си — като искаше да каже да се заемат с погребението му.
Ние напуснахме мястото на двубоя и Хергер ми обясни, че е разиграл цялото представление, за да подскаже на Виглиф, че той и приятелите му са не само смели и силни воини, а също коварни и хитри противници.
— Това ще го уплаши още по-силно и няма да посмее да заговорничи повече срещу нас.
Съмнявах се планът му да подейства по този начин, но вярно е, че нордмените ценят умението на измамата повече от най-измамния азар, повече дори от лъжовните бахрейнски търговци, за които измамата е извор на наслада и вид изкуство. Хитрината, проявена в боя и другите мъжки работи, се смята за по-голямо достойнство от чистата воинска сила. И все пак Хергер не беше щастлив, както не беше щастлив и Булиуиф. С приближаването на нощта далечните върхове започнаха да се забулват от мъгла и вярвам, че те съжаляваха за мъртвия Рагнар, млад и силен смелчага, който щеше да е много полезен в предстоящото сражение. И Хергер ми рече:
25
Както в арабския, така и в латинския текст думата е „verbera“ със значение „шибам с камшик“, „бичувам“, а не разхвърлям, както обикновено се превежда този пасаж. Приема се, че Ибн Фадлан употребява израза „шибам с кал“, за да подчертае остротата на обидата, която при всички случаи е ясна. Възможно е, разбира се, той съзнателно или не да изразява типично скандинавско отношение към обидата.
Друг арабски автор, ал-Тартуши, посетил града Хедебю през 950 година, утвърждава следното относно скандинавците: „Те имат най-особен възглед относно наказанието. Извършената простъпка се наказва само по три начина. Първият и най-жестокият за тях е изгонване от племето. Вторият е съгрешилият да бъде продаден в робство, и третият е смърт. Престъпилите законите жени биват продавани в робство. Мъжете винаги предпочитат смъртта. Бичуването е непознато сред нордмените.“
Този възглед го споделя, макар не напълно, и Адам от Бремен, германски църковен историк, който пише през 1075 година: „Ако жена бъде намерена за невярна, веднага я продават като робиня, ала обвинените в предателство или друг грях мъже предпочитат да бъдат обезглавени, вместо бичувани. Друга казън освен брадвата и робството за тях не съществува.“
Историкът Сьогрен поставя изключително ударение върху твърдението на Адам, че мъжете предпочитат брадвата пред камшика. Това означава, че бичуването е било практикувано сред нордмените, но само като наказание за роби. „Робите са собственост и следователно е било икономически неоправдано да бъдат убивани за дребни нарушения, което предполага бичуването с камшик да е била съществуваща форма на порицание. Оттук може би следва, че воините са го смятали опозоряващо и подхождащо единствено на роби.“ Сьогрен също оспорва противните възгледи с твърдението, че „… всичко познато нам от живота на викингите показва, че тяхното общество е било основано на идеята за срама, а не вината като противоположен морален полюс. Те никога не чувствали вина относно нищо, но са защитавали свирепо честта си и били готови да избягнат опозоряване, независимо от цената. Безволното подлагане под камшика трябва да е било смятано за най-срамно петно и далеч по-страшно от смъртта.“
С тези разсъждения да се върнем обратно към разказа на Ибн Фадлан и избора му на израза „шибам с кал“. Явно, като вземем под внимание изключителната му придирчивост към точността на изказа, въпросните думи изразяват нетипичен за Исляма възглед. В потвърждение на това е добре да си припомним, че дори и неговият мироглед да е носил идеята за разделението на света на „мръсни“ и „чисти“ дела, думи и предмети, пръстта сама по себе си надали е принадлежала към мръсните. Напротив, обредното изчистване „таямум“ (аблюция) е било препоръчвано да се извършва с прах или пясък при отсъствието на вода. В този ред на мисли е невъзможно зацапването с пръст да е толкова неприемливо за него. Принудата да пие от златна чаша, действие, абсолютно забранено от Корана, би го хвърлила в далеч по-голям ужас.