Видях как един от ездачите премина през горящата преграда и за пръв път успях да разгледам отблизо някой от тези демони. Върху черния кон очите ми съзряха черна фигура с човешко тяло и глава на мечка. Стреснат от тази най-кошмарна гледка си помислих, че само страхът ще ме довърши, но в този момент една от ръчните брадви на Ехтгов се заби дълбоко в гърба на ездача, той се преви и падна, и мечата глава се изтърколи настрани. Тогава видях отдолу да се показва главата на човек. Бърз като светкавица, Ехтгов скочи върху падналия, намушка го дълбоко в гърдите и като обърна трупа, издърпа брадвичката си, след което отново побягна към разгара на боя. Аз също се включих, но бях съборен от удара на копие. Много от ездачите вече бяха от вътрешната страна на оградата и на светлината на факлите им видях, че някои бяха нахлузили мечешки глави, а други не. Те се опитваха да заобиколят палата и сградите и да ги подпалят, на което Булиуиф и воините му самоотвержено се противопоставяха. Успях да се изправя точно когато един от нападателите се втурна с коня си към мен. Аз застанах твърдо на земята и насочих нагоре копието си, като мислех, че силата на стълкновението ще ме смаже. За мое учудване копието премина през тялото на ездача. Той изкрещя ужасно, ала продължи напред, без да падне от коня. Загубих дъх от болка в стомаха, но разбрах, че не съм ранен и всичко след малко отмина. През това време Хергер и Скелд пущаха стрела след стрела и те свистяха във въздуха, поразявайки целите си. Видях Скелд да улучва ездач във врата и острието да го пронизва, а стеблото да стърчи от двете страни. После двамата улучиха едновременно друг в гърдите и толкова бързо презаредиха и стреляха отново в същия ездач, че той се носеше с четири стрели в тялото и писъците му смразяваха кръвта.
После разбрах, че нордмените смятат това за лоша стрелба. За тях безсловесните твари са без значение и предпочитат да стрелят по конете, за да бъдат свалени ездачите им. Те казват: „Боец, паднал от седлото, е половин боец и дваж по-смъртен“ и без колебание убиват животните.28
Видях също как един от конниците се промъкна в ограденото, наведе се ниско от седлото и грабна тялото на убития от Ехтгов. После го метна връз шията на коня и се втурна навън. Както вече казах, те никога не оставят труповете на своите да бъдат намерени на дневна светлина.
Сред отблясъците на бушуващите пламъци боят се вихреше сред мъглата и сякаш продължаваше без край. Видях Хергер в смъртоносна схватка с един от демоните и като грабнах здраво копие, го забих дълбоко в гърба на изчадието. Кървящ, Хергер вдигна ръка в знак на благодарност и отново се втурна в битката. Усетих как ме изпълва огромна гордост. Понечих да взема оръжието си и докато се мъчех да го измъкна, един от препускащите коне ме ритна настрани и оттам насетне спомените ми са откъслечни. Видях, че жилищата край палата са обхванати от буйни, съскащи пламъци, но собствените му стени, все още мокри, не се поддаваха и се зарадвах, сякаш бях нордмен и това бяха последните ми мисли.
Дойдох на себе си от някакво влажно усещане по лицето и с удоволствие се подложих на нежния допир. Усетих, че е призори и видях, че ласката беше от езика на някакво куче и се вкамених при мисълта, че съм се превърнал в пияницата от приказките, представяйки си всичко, което е могло да се случи.29
Озърнах се и видях, че лежа в рова и водата около мен беше червена от кръв. Вдигнах се и завървях през димящия двор и навсякъде виждах смърт и разрушение. Земята беше подгизнала от кръв, сякаш червен дъжд се беше излял отгоре и между локвите се валяха посечени мъже, жени и деца също, а някои от телата, три или четири, се бяха сгърчили, обгорени от огън. Труповете бяха толкова много и пръснати из цялото поле, че се налагаше непрестанно да гледам в краката си да не би да настъпя някого. Оградата в по-голямата си част беше изгоряла и по оцелелите колове висяха набодени изстинали конски тела, а тук-там лежаха пръснати угаснали факли. Не видях никого от воините на Булиуиф. Не се чуваха оплаквачки — както споменах, нордмените никога не оплакват убитите — или какъвто и да е човешки глас, а само кукуригане на петел и кучешки лай нарушаваха увисналата над кралството на Родгар необичайна тишина.
28
Съгласно религията си мюсюлманите вярват, че „… Божият пратеник е запретил жестокостта към животните.“ Това убеждение се разпростира дори и върху най-баналната житейска практика, като например да се разтоварват впрегатните животни бързо, за да не бъдат обременени излишно дълго. Освен това арабите винаги са намирали изключително удовлетворение в отглеждането и дресировката на коне. Скандинавците нямат особено отношение към животните и всички арабски наблюдатели са отбелязвали липсата на любов към конете у тях.
29
Болшинството ранни преводачи на Ибн Фадлан са християни без познания за арабската култура и техните интерпретации на горния пасаж отразяват невежеството им. В доста свободен превод, италианецът Лакала (1847 г.) казва: „На сутринта се свестих от пиянския си унес и като видях, че съм подобен на бездомно куче, много се засрамих от състоянието си.“ Сковманд, в коментара си от 1919 година, набързо заключава, че „… не може да се има вяра на Ибн Фадлановите батални истории поради вечното му пиянство по време на битките, за което той сам си признава.“ Доста по-снизходително Де Шателие, признат викингофил, заключава през 1908 г.: „Арабинът скоро бил завладян от опиянението на битката, квинтесенцията на нордическия героичен дух.“
Аз лично съм задължен на Масуд Фарзан, учения суфит, който ми изясни аналогията, направена от Ибн Фадлан във въпросния пасаж. Фактически той сравнява себе си с персонаж от стара арабска басня:
В арабската култура историята носи типичното за Исляма послание срещу пиянството и завоалираният намек, че алкохолът е „кхмер“, т.е. мръсен колкото урината.
Малко е вероятно Ибн Фадлан да е очаквал читателите му да си помислят, че е бил някога пиян, а по-скоро, че е успял да избегне препикаването, т.е. както и преди това е отървал смъртта на косъм.