От тази поговорка ми стана ясно, че са намислили съвсем друго — да нападнем на коне чудовищата на мъглата в тяхното леговище в планините зад хълмовете. Със свито сърце го попитах кога ще стане това и той отвърна, че по пладне.
Тогава влезе някакво дете и в ръцете си носеше парче камък. Хергер го огледа и то се оказа една от безглавите бременни фигурки, грозна и безформена. Хергер веднага заизрича клетви и с треперещи ръце хвърли камъка на земята. После извика една от робините и жената го взе и хвърли в огъня, където, напукан от топлината, той се разби на дребни късчета, а Хергер й нареди да изхвърли остатъците в морето.
Попитах го какво представлява фигурката и той ми отговори, че това е образът на майката на некрофагите, тази, която стои начело и ги напътства в яденето на човешка плът.
Тогава съзрях Булиуиф, застанал в средата на голямата зала, да гледа втренчено отрязаната ръка, все още увиснала на гредата. После погледна надолу към телата на двамата си мъртви спътници, после настрани към угасващия Редел, и раменете му увиснаха и главата му клюмна на гърдите. След, това излезе навън и го видях да надява бронята си и с меч в ръка да се подготвя за новата битка.
Пустата на смъртната заплаха
Булиуиф нареди да доведат седем яки коня и преди да преполови денят, ние потеглихме от палата, през равното поле към далечните хълмове отвъд. Заедно с нас тичаха и четири хрътки, чисто бели на цвят, превъзходни животни, които бих оприличил по-скоро на вълци, отколкото на кучета, толкова свирепи изглеждаха те. Това съставляваше цялостната ни нападателна сила и, бих казал, слабовата ми изглеждаше тя срещу такъв мощен неприятел, ала нордмените извънредно много се уповават на изненадата и хитроумното нападение, а също и на това, че, по техните думи, всеки един от тях струва колкото четири или пет от другите.
Трудно можех даже и да си помисля за каквито и да е военни начинания поради извънредната умора на тялото и с изумление осъзнах, че нордмените не споделят моята гледна точка. Хергер просто каза:
— Винаги ще бъде така. Както сега, така и във Валхала.
Валхала е техният Рай. Той представлява огромен палат, където воините се сражават от зори до мрак, след което загиналите в битката отново оживяват и всички заедно участват в пир, на който храната и пиенето никога не свършват, и на следващия ден отново има битка, и отново загиналите оживяват, и отново има пир и така продължава техният рай през вечността.31 Заради това те никога не намират за странно воденето на война през всеки ден от живота си на този свят.
Водеха ни кървавите следи, оставени от отстъпващите в нощта конници. Кучетата тичаха напред, възбудени от кръвта по пътеката. Спряхме само веднъж, за да приберем едно от захвърлените им оръжия. То представляваше ръчна секира с дръжка от дърво и острие от дялан камък, закрепено за дръжката с кожени ремъци. Ръбът на секирата беше извънредно остър и като цяло острието, изработено с умение, сякаш беше скъпоценен камък, предназначен да задоволи суетата на някоя богата дама — до такава степен изработката и остротата на ръба впечатляваха. Никога не бях виждал подобно оръжие и Хергер ми каза, че тези същества изработват всичките си инструменти и пособия от камък.
Ние продължавахме да напредваме бързо по следата, водени от лаещите хрътки и, малко по малко, лаят им ме ободри. Най-после достигнахме височините и навлязохме между тях без забавяне и колебание. Лицата на спътниците ми бяха белязани от знака на страха, но с някаква мълчалива, мрачна упоритост те преследваха целта си устремно, без да се спират или отклоняват встрани. Въздухът тук, на високото, беше хладен и между високите зелени дървета студеният вятър залепяше дрехите по телата ни и изваждаше пара от ноздрите на конете и бягащите кучета. Ние продължавахме, без да спираме, докато някъде по средата на деня не стигнахме до една по-различна местност. Това беше блатисто плато, с тук-там открита, черна на цвят вода, пусто и враждебно. Тази местност беше подгизнала и влажна, приличаше на пустиня и над земята се стелеше рехава мъгла. Нордмените наричат тези плата „Пустата на смъртната заплаха“32.
Очите ми видяха как мъглата се е скупчила на валма по земята, подобно на малки облаци, пръснати по полето. На едно място въздухът е чист, после на друго белите облачета са увиснали ниско, до конските колене, и в тези места кучетата се скриваха в тях. В следващия миг излизаха на открито, сякаш никаква мъгла не е имало. Така изглеждаше пустата.
31
Някои авторитети по митология спорят, че не скандинавците са измислили идеята за нескончаемата битка, а че тя по-скоро принадлежи на келтите. Каквато и да е истината, нищо не противоречи на твърдението, че спътниците на Ибн Фадлан са споделяли подобен мироглед, още повече, че по това време те са били в контакти с келтите вече 150 години.
32
Буквално „пустинята на смъртната заплаха“. През 1927 година Томлинсън отбелязва, че дословно същият израз се среща и във „Волсунга сага“ и надълго и нашироко доказва, че това представлява родов термин за обозначаване на забранени за посещение места (табу). Томлинсън не е бил запознат, че в самия текст на сагата няма нищо подобно. Вярно, че в превода на Уилям Морис от XIX век съществува фраза „На самия край на света се намира пустиня на смъртната заплаха“, но въпросният ред принадлежи на самия Уилям Морис и се намира в една от многобройните страници от неговите коментари върху оригиналната древногерманска сага.