Гледката ме впечатли много, макар нордмените да я приемат за нещо обикновено. Казаха ми, че в тази област има много блатисти езера и от пукнатините в земята извират на талази горещи извори. В такива места мъглата се събира и не се вдига през целия ден и затова тази местност била наричана „Земята на димящите езера“.
Тук почвата е трудна за конете и ние забавихме ход. Кучетата също запристъпяха по-боязливо и забелязах, че вече не лаеха толкова напористо. Не след дълго дружината ни придоби съвсем различен вид. Както препускахме в галоп, с тичащи кучета отпред, изведнъж започнахме да се движим предпазливо, умълчаните хрътки се засуетиха току пред краката на конете, които понякога се препъваха в тях. Все още беше много студено и забелязах тук-там малки снежни преспи, макар, доколкото си спомням, да беше още лято.
Така, с бавна стъпка пропътувахме доста разстояние, докато не започнах да се съмнявам, че сме загубили пътя и че никога няма да можем да се върнем обратно през пустата. Изведнъж кучетата спряха. Нямаше нищо, никаква промяна в терена или какъвто и да е белег по земята, но кучетата се заковаха на място, сякаш бяха стигнали ограда или някакво осезаемо препятствие. Цялата ни група застана там и всички се заоглеждахме наоколо. Не се чуваше нищо, нито дори звук на птици или животни, единствено гробна тишина.
Булиуиф каза:
— Оттук започва земята на вендол — и воините затупаха конете по шиите, за да ги успокоят. Явно и те, както и ездачите им, усещаха нещо в това място, защото пръхтяха неспокойно и се дърпаха. Булиуиф беше стиснал устни, ръцете на Ехтгов трепереха, докато държаха юздите, Хергер беше блед и шареше нагоре-надолу с очи, както и всички останали показваха посвоему безпокойството си.
„На страха устата е бяла“ — казват нордмените и видях, че това е истина, защото всички бяха побледнели около устните и устата, ала никой не говореше за страха си.
Оставихме там кучетата и продължихме напред през тънкия и хрущящ под копитата сняг и все по-сгъстяващите се мъгли. Воините не говореха помежду си, само на конете. С всяка крачка ставаше все по-трудно да се карат добичетата напред и се налагаше да бъдат поощрявани с ласкави думи и резки ритници. Скоро пред нас изникнаха неясни сенки в мъглата и ние се приближихме предпазливо. Очите ми видяха следното: на високи колове от двете страни на пътя бяха набити черепите на огромни зверове, раззинали челюсти в знак на нападение. С приближаването ни се видя, че черепите са от гигантски мечки — звяр, обожествяван от съществата вендол. Хергер ми каза, че черепите пазели границите на техните владения.
Пред нас в далечината изникна друго препятствие, сиво и грамадно — голяма скала, висока колкото оседлан кон и издялана във форма на бременна жена с надут корем и гърди, без глава, крака и ръце. Оплескана от явно скорошни жертвоприношения, тя беше цялата на кървави ивици и представляваше отвратителна гледка.
Никой не каза нито дума. Раздалечени на крачка един от друг, воините изтеглиха мечовете си и продължиха нащрек. Трябва да спомена едно типично нордменско качество — само преди миг бе видно, че се боят, но с преминаването на границата на демонските владения, все по-близо до причината за страха им, собствените им страхове изчезнаха. Те сякаш винаги вършат нещата наопаки, обърквайки наблюдателя, защото сега, пред лицето на опасността, ги обзе определено спокойствие. Единствено конете проявяваха нервност и все по-трудно ги подкарвахме напред.
Отново усетих в ноздрите си миризмата на гниещи трупове, също като в палата на Родгар, и сърцето ми беше готово да спре от ужас. Хергер, който яздеше до мен, каза със загрижен глас:
— Как си?
Без да мога повече да крия чувствата си, отговорих:
— Страх ме е.
Хергер продължи със същия тон:
— Страх те е, защото си мислиш за предстоящото и си представяш ужасни неща, които биха смразили кръвта на всеки. Не се опитвай да гледаш в бъдещето и отпусни сърцето си. Знаеш, че никой човек не живее вечно.
Тогава видях истината в думите му и казах:
— Моят народ има поговорка: „Благодаря на Аллаха, че в своята мъдрост е поставил смъртта в началото на живота, а не в края му.“
Хергер се засмя кратко и отвърна:
— Пред лицето на страха дори и арабинът говори истината — и продължи напред и повтори думите ми на Булиуиф, който се засмя на свой ред. Шегата беше добре дошла за всички в този момент.
Изкачихме се по височината и като достигнахме билото, под нас се откри селището на вендол. Ето какво представляваше то, както го видяха очите ми: беше в долина и в нея бяха разположени в кръг колиби от кал и слама, строени сякаш от деца, а в центъра на кръга димеше голям, догарящ огън. През вдигащата се пелена на мъглата не се забелязваха нито коне, нито други животни, никакво движение или признак на живот.