Видях Хергер, натоварил тюленовите въжета на коня си, и подкарах напред, за да яздим заедно. Запитах го каква е целта ни днес, но си признавам, че не ме беше грижа кой знае колко — дотам бяха замъглили ума ми тежестта в главата и парещата болка в стомаха.
Той все пак ми отговори:
— Още тази сутрин ще нападнем царицата на вендол в гръмотевичните пещери. Ще го направим, като се промъкнем откъм морето, както вече ти казах.
Докато яздех, погледнах от седлото надолу към вълните, блъскащи стръмните скали, и попитах:
— С лодка ли ще нападаме?
— Не — кратко каза Хергер и потупа с ръка въжетата от тюленова кожа.
От това ми стана ясно, че ще се спуснем по въжета надолу по стръмнината и по някакъв начин ще трябва да влезем в пещерите. Това вече наистина ме уплаши, защото винаги съм имал страх от височини. Дори високите сгради в Багдад ме довеждаха до паника и винаги избягвах да се качвам по горните етажи. Казах това на Хергер.
— Бъди благодарен, защото извади късмет — отговори той.
Попитах какъв ще е този късмет.
— Щом имаш страх от високото, днес ще можеш да го преодолееш. Ще се изправиш срещу голямо предизвикателство и ще бъдеш обявен за герой.
— Не искам да бъда герой — възразих аз.
Той се засмя на тези ми думи и каза, че говоря така само защото съм арабин и на всичкото отгоре главата ми е от дърво, както нордмените наричат махмурлука. И то си беше вярно.
Също обаче беше вярно, че мисълта да увисна надолу по стръмнината съвсем ме разстрои. Истина ви казвам, бих предпочел всичко друго — да легна с жена в месечно неразположение, да пия от златна чаша, да ям свински фъшкии, да извадят очите ми, дори самата смърт, всяко от тези неща пред това да се спусна по проклетото въже без нищо под краката си. Не можех повече да сдържам чувствата си и гневно му казах:
— Ти и Булиуиф и цялата ви дружина можете да се правите на герои колкото си искате, щом така ви се иска. Аз обаче не искам да имам нищо общо с това и ви напускам.
Хергер отново се засмя на тази реч, а след това извика Булиуиф и бързо му заговори. Той на свой ред отвърна през рамо и Хергер преведе:
— Булиуиф каза, че ще правиш това, каквото правим всички.
Изпаднах в пълно отчаяние и възразих:
— Не мога да го направя. Ако ме накарате насила, просто ще умра.
— Как така ще умреш? — каза Хергер.
— Ще падна от въжето.
Този отговор го накара отново да избухне в чистосърдечен смях. После той преведе думите ми на останалите, които на свой ред направиха същото и след това Булиуиф изрече няколко думи. Хергер се обърна към мен:
— Булиуиф каза, че можеш да паднеш единствено ако сам отпуснеш ръцете си от въжето и само глупак би направил това. Каза също, че може да си арабин, но не си глупак.
Такава е природата на човека. По свой начин Булиуиф ми каза, че вярва в способността ми да го направя и това ме накара аз самият да повярвам и сърцето ми, свито дотогава, се отпусна. Хергер забеляза това и изрече следните думи:
— Всеки си има собствен страх. Един се бои от затворено пространство, друг от удавяне и всеки се присмива на другия, като го нарича глупак. Тези страхове са подобни на това да предпочиташ една жена пред друга, или месото на овена пред свинското, или зелето пред лука. Затова ние казваме „Страхът си е просто страх“.
Не бях в настроение да слушам подобно философстване и му го казах, защото усещах в себе си по-скоро гняв, отколкото страх. И тогава Хергер се засмя и ми припомни моите думи:
— Хвала на Аллаха, че е поставил смъртта в края на живота, а не в началото му.
В същия дух му отвърнах, че не виждам ползата от това сам да ускориш края си, а той каза:
— Надали някой иска това, но погледни Булиуиф. Виж го как седи изправен на седлото, как гледа напред, макар да знае, че скоро ще умре.
— Как така ще умре? Не знам такова нещо!
— Ти може и да не знаеш — прекъсна ме Хергер, — ала той знае — и без да ми каже дума повече, се обърна напред и ние продължихме да яздим в мълчание, докато слънцето се изкачи нависоко и ярко заблестя. Тогава чак Булиуиф даде заповед да спрем и всички слязохме от конете и се подготвихме да влезем в гръмотевичните пещери.
Знаех, че нордмените са смели до смърт, но сърцето ми се обърна в гърдите, когато погледнах надолу в пропастта и усетих, че ще изпразня стомаха си всеки миг. Истина казвам, склонът беше напълно отвесен и по него не се виждаше и най-малката опора за крак или ръка, и се спущаше направо в морето на повече от четиристотин крачки под нас. Разбиващите се долу вълни изглеждаха дребни, сякаш нарисувани от майстор на миниатюри. Аз обаче добре знаех, че са големи като всички вълни по света и също толкова страшни, гледани отдолу.