Булиуиф заразглежда четирите трупа с гъста, сплъстена козина и тогава се чу смразяващ, разнасян от екота напев, зловещ звук, който ту се губеше, ту се появяваше, заглушаван от прибоя и идваше от вътрешността на пещерата. Натам ни поведе и той.
Тогава се натъкнахме на три други от тях, проснати на земята и с ръце, вдигнати в знак на покорство пред застанала в сянката фигура. Заети в напева си, проснатите не усетиха приближаването ни, ала фигурата ни забеляза и изкрещя ужасяващо към нас. Това явно беше Върховната майка, царицата на вендол, но дали беше жена, не мога да кажа поради това, че беше стара дотам, че да не личи полът й.
Булиуиф сам се нахвърли върху легналите, като ги уби и тримата, докато царицата се дръпна обратно в сенките и през цялото време надаваше ужасяващи крясъци. Не успях да я разгледам добре, но все пак това, което ще кажа, го видях със сигурност. Беше заобиколена от змии, които се извиваха под краката, ръцете и врата й. Те съскаха и стреляха с езици и както я бяха обградили по земята и по тялото, никой от воините не смееше да се доближи до нея.
Тогава Булиуиф я нападна и тя издаде пронизителен писък, когато кинжалът му потъна в гърдите й. Сляп за змиите около себе си, той продължи да нанася многобройни удари, ала тя продължаваше да стои изправена, въпреки че кръвта шуртеше като фонтан от раните, нанесени от острието му. Навсякъде се носеха страховитите й писъци. Най-после тя се захлупи на земята и падна мъртва, а Булиуиф обърна лице към нас. Тогава видяхме, че тази жена, тази царица на некрофагите, го беше ранила. От корема му стърчеше сребърна игла, подобна на игла за коса и трепкаше с всеки удар на сърцето му. Той я дръпна навън и от раната бликна струя кръв. Очаквахме да падне смъртно ранен, ала той остана прав и заповяда да напуснем пещерите.
Излязохме през другия изход, който ни отведе към сушата. Пазачите, които го охраняваха, се бяха разбягали при виковете на умиращата си царица и ние потеглихме без забавяне. Булиуиф ни заведе до мястото, където ни чакаха конете, и там се строполи на земята.
Ехтгов, с необичайно за нордмен скръбно лице, се разпореди да се изработи носилка и с нея отнесохме Булиуиф обратно през полята, до кралството на Родгар. През целия път Булиуиф беше в добро настроение и веселеше останалите. Много от шегите не разбирах, но го чух да казва:
— Родгар сигурно няма да се зарадва на връщането ни. Ще трябва да заповяда още един пир, а май вече е един беден домакин.
Воините се смееха на тази и на другите шеги и видях, че смехът им беше непресторен.
Пристигнахме в кралството на Родгар и ни посрещнаха с поздрави и щастливи усмивки и без тъга, въпреки опасната рана на Булиуиф, от която плътта му посивяваше, тялото му трепереше, а в очите му пламтеше огънят на болна и трескава душа. Всички нордмени разбираха тези знаци. Разбирах ги и аз. Когато му донесоха купа с отвара от лук, той я бутна настрана и каза:
— Не се старайте заради мен. Аз знам, че съм прихванал супената болест — и извика да приготвят угощението, като настоя да седне начело на трапезата, подпрян на каменна скамейка до дясната страна на краля, и пи медовина и беше весел. Бях наблизо, когато го чух да казва на Родгар в разгара на веселбата:
— Нямам роби.
— Всички мои роби са твои роби — отвърна Родгар.
— Нямам коне.
— Всички мои коне са твои коне — отговори кралят и продължи: — Не мисли повече за това.
И Булиуиф се усмихна щастливо и цветът отново се появи по бузите му, и сякаш силите му се възвръщаха с всяка минута. После, макар и да не е за вярване, както си беше с превръзката на раната, дори придърпа една от робините и като приключи, шеговито ми каза:
— Един мъртвец не е от полза никому.
Тогава сънят го обори и цветът на лицето му избледня и той задиша все по-немощно. Страхувах се, че никога няма да се събуди от този си сън. Сигурно и той мислеше така, защото беше стиснал здраво меча си в ръка, докато спеше.
Смъртните мъки на вендол
Аз също заспах. Хергер ме събуди със следните думи:
— Трябва да дойдеш бързо.
Чух далечен тътен. Погледнах към прозореца от мехур42 — още не се беше съмнало, но сграбчих меча си. В действителност бях заспал, без да махам бронята си. Изтичах навън. Беше времето преди зазоряване, въздухът беше тежък, изпълнен с мъгла и с далечния тропот на копита.
42