— Това са вендол. Знаят, че Булиуиф е смъртно ранен и искат да си отмъстят за смъртта на тяхната царица.
Всички воини на Булиуиф, както и аз сред тях, заехме позиции край укрепленията, които бяхме издигнали срещу вендол. Те бяха в доста окаяно състояние, но нямахме друг избор. Взирахме се в мъглата, за да съзрем галопиращите към нас конници. Очаквах да ме обземе голям страх, но не почувствах такъв, защото вече знаех какви са вендол — бяха същества, макар и не хора, то поне прилични на хора, както маймуните приличат на нас; освен това знаех и нещо много важно — те бяха смъртни и можеха да умират.
В това обаче бях сам — по лицата на воините на Булиуиф, въпреки усилията си да го скрият, беше изписан страх. Нещата стояха така — наистина бяхме убили майката на вендол, която беше техният предводител, но пък бяхме загубили Булиуиф, който беше нашият предводител, така че в редиците ни не се усещаше никаква бодрост, докато очаквахме приближаването на тътена.
Тогава чух някакво оживление зад себе си и когато се обърнах, видях това — Булиуиф, блед като самата мъгла, облечен в бяло и с превръзки на раните си, стоеше изправен върху земята на царството на Родгар. На всяко рамо имаше по един черен гарван и при тази гледка нордмените нададоха силен вой, вдигнаха високо оръжията си и нададоха боен вик.43
Булиуиф не пророни нито дума, нито пък погледна наляво или надясно; не даде знак, че познава някого около себе си, а запристъпя с отмерени крачки напред, подмина линията на укрепленията и там зачака нападението на вендол. Гарваните отлетяха, той стисна здраво своя огромен меч Рундинг и срещна врага.
Няма думи, с които да се опише последното нападение на вендол в това ранно утро. Няма думи, които да опишат колко кръв се проля, какви писъци изпълниха тежкия въздух, как коне и конници умираха в мъчителна агония. Със собствените си очи видях Ехтгов, с неговите стоманени ръце — главата му бе посечена от вендолски меч и заподскача по земята като зелка, а езикът й още мърдаше в устата. Видях и Веад да поема копие в гръдта си — остана прикован за земята и се гърчеше там като риба на сухо. Видях как момиченце попада под конски копита и как тялото му бе сплескано, а от ухото му потече кръв. Видях и една робиня на крал Родгар — тялото й бе разцепено точно надве, докато бягаше от един конник. Видях така да загиват и много деца. Видях коне да се изправят на задните си крака и да хвърлят ездачите си, за да се нахвърлят върху тях старци и старици и да ги убият, преди съществата да смогнат да се изправят на нозе. Видях и Виглиф, сина на Родгар, да бяга от схватката и да се крие като страхливец. Него ден не видях обаче вестоносеца.
Самият аз убих три вендол, като бях улучен от копие в рамото — тази болка изгаряше като огън. Кръвта ми направо завря по дължината на ръката ми, както и в гърдите. Стори ми се, че ще се просна мъртъв на земята, ала продължих боя.
Слънцето започна да се подава иззад мъглата, тя се отдръпна и конниците изчезнаха. На дневна светлина всичко наоколо беше осеяно с трупове, като сред тях имаше и много вендол, тъй като не бяха прибрали мъртвите си. Това бе истинският знак за тяхната кончина, тъй като бяха разбити и нямаше вече да могат да нападат Родгар, и хората от неговото кралство го разбираха и се радваха.
Хергер се погрижи за раната ми и бе превъзбуден, докато не внесоха тялото на Булиуиф в голямата зала на палата на Родгар. Булиуиф беше мъртъв десетки пъти — тялото му бе посечено от оръжията на дузина неприятели, лицето и тялото му бяха окъпани в собствената му кръв. При тази гледка Хергер избухна в сълзи и понечи да скрие лицето си от мен, ала нямаше нужда, защото сълзи покапаха и от моите очи.
Булиуиф бе поставен пред крал Родгар, чийто дълг беше да държи реч. Ала старецът не беше в състояние да го стори. Той успя да изрече само това:
— Тук лежи воин и герой, достоен за боговете. Погребете го като велик крал.
След тези думи той напусна залата. Мисля, че изпитваше срам, тъй като самият той не взе участие в боя. Също и синът му Виглиф бе избягал като страхливец и мнозина го бяха видели, наричайки го „жена“ — това също може да го беше засрамило. Или пък е имало и друга причина, която не зная. Всъщност той беше един много стар човек.
После Виглиф каза тихо на вестоносеца: „Този Булиуиф ни свърши добра работа, направи добре, че и умря, когато трябва.“ Това той каза, след като баща му, кралят, беше напуснал залата.
Хергер чу думите му, чух ги и аз и аз пръв издърпах меча си. Хергер ми извика:
— Не се бий с този, той е хитра лисица, а ти си ранен.
Аз му отвърнах:
— Кой го е еня? — и предизвиках сина Виглиф на самото място. Виглиф изтегли меча си. Тогава Хергер ме ритна или удари по някакъв начин изотзад и тъй като не очаквах това, се проснах на пода. След това Хергер започна боя с Виглиф. Вестоносецът и той извади оръжие и се запромъква лукаво, за да мине зад Хергер и да го прониже в гръб. Вестоносеца го убих, като го промуших в корема и той изрева зверски, когато мечът ми потъна до дръжката в него. Виглиф чу това и макар да се бе бил храбро до този момент, сега го обзе страх в боя с Хергер.
43
Тази част от ръкописа се състои главно от откъси от ръкописа на Рази, чийто главен интерес са били военните техники. Независимо дали Ибн Фадлан е знаел или не, значението на появата на Булиуиф остава неизвестно. Определено Рази не го е включил, макар значението му да е било достатъчно очевидно. Във викингската митология Один е представян с гарван на всяко рамо. Тези птици му носели новините от целия свят. Один е основното божество на викингите и е бил смятан за Всевишния Отец. Неговата власт била главно във военните дела; вярвали са, че понякога се появявал сред хората, макар рядко в божествения си вид, предпочитайки външността на обикновен пътник. Вярвало се е, че противникът би побягнал само при вида му.
Интересна е и историята, според която Один е убит и възкръсва след девет дни; повечето капацитети смятат, че тази идея предхожда християнското влияние. Във всеки случай възкръсналият Один все още бил смъртен, и се е смятало, че един ден щял да умре.