Тогава стана така, че крал Родгар чу битката; той се върна в голямата зала и започна да се моли да прекратим боя. Усилията му обаче останаха напразни. Хергер бе твърд в своето намерение. Застанал над тялото на Булиуиф, той замахна с меча си и уби Виглиф, който се строполи върху масата на Родгар и сграбчи бокала на краля, и го поднесе към устните си. Само че той умря, без да пие и това беше краят на всичко.
Сега от отряда на Булиуиф, някога наброявал тринадесет, бяхме останали само четирима. Ние четиримата изнесохме тялото на Булиуиф и го поставихме под дървен покрив, с чаша медовина в ръка. След това Хергер се обърна към насъбралите се хора:
— Кой ще умре с този благороден мъж?
Една жена, робиня на крал Родгар, каза, че ще умре с него. Тогава се пристъпи към обичайните приготовления на нордмените.
Макар Ибн Фадлан да не споменава колко време е изтекло, навярно до погребалната церемония са минали няколко дни.
Приготвиха кораб на брега под палата на Родгар, натовариха го със злато и сребро, както и с телата на два коня. Беше издигната и шатра и тялото на Булиуиф, вече вкочанено, беше вкарано вътре. В този студен климат то цялото беше почерняло. После робинята бе заведена до всеки от воините на Булиуиф, също и при мен; аз също я обладах и тя ми каза: „Моят господар ти благодари.“ Лицето и поведението й излъчваха радост, която като че ли превишаваше обичайните емоции, които тези хора показват. Докато се обличаше отново в дрехите си, които имаха по тях много прекрасни украшения от злато и сребро, аз й казах, че е много радостна.
Имах предвид, че тя беше хубаво момиче, и младо, което скоро щеше да умре — тя го знаеше, знаех го и аз. Тя ми каза:
— Радостна съм, защото скоро ще видя своя господар.
До този момент не беше пила нито капка медовина, така че думите й бяха искрени. Лицето й грееше щастливо като на дете или като на жена, която очаква дете — това беше същността на нещата.
Тогава й казах това:
— Кажи на своя господар, когато го видиш, че останах жив, за да пиша. — Не зная дали тя разбра тези думи, затова добавих: — Такава беше волята на твоя господар.
— Тогава ще му кажа — отвърна тя и весело се запъти към следващия воин на Булиуиф.
Не зная дали тя разбра какво исках да й кажа, защото единствената представа за писане, които тези хора имат, е гравирането върху дърво или камък, което правят рядко. А пък и навярно не успях да се изразя добре на нейния език. Както и да е, тя весело пристъпи нататък.
И така вечерта, при заник слънце, корабът на Булиуиф бе подготвен на брега, и девойката беше отведена в шатрата на кораба; старицата, наречена ангел на смъртта, я прободе с кинжал между ребрата, а Хергер и аз дърпахме ремъка, който я удуши, и след като я поставихме да седне до Булиуиф, си тръгнахме.
През целия ден не бях слагал хапка в устата си, защото знаех, че ще трябва да взема участие в тези дела, а нямах желание да се излагам, като повърна в някой момент. Ала него ден в нито един миг не ми прилоша, нито пък ми се зави свят и почувствах тайна гордост от това. Вярно е и това, че в мига на смъртта си девойката се усмихна и това изражение на лицето й се запази, така че тя седна до господаря си с усмивка на пребледнелите си устни. Ликът на Булиуиф бе почернял, очите му — затворени, но изразът му бе спокоен. Така видях тези двама души за последен път.
После запалиха кораба на Булиуиф и го изтикаха в морето, и нордмените, застанали на скалистия бряг, отправиха множество молитви към своите богове. С очите си видях как теченията понесоха кораба като пламтяща клада, докато изчезна от погледа и нощта се спусна върху земите на нордмените.
Завръщане от Север
Прекарах още няколко седмици в компанията на воините и благородниците от кралството на Родгар. Това бяха приятни дни, защото хората бяха щедри и гостоприемни и най-внимателни с мен и раните ми, които заздравяваха добре, хвала на Аллаха. Скоро обаче започнах да усещам желание да се върна у дома. На краля обясних, че съм пратеник с мисия на халифа на Багдад и трябва да изпълня поръчението му или да понеса гнева му.
Въпреки думите ми Родгар все не скланяше да ме пусне да тръгна, като казваше, че желае такъв благороден воин като мен да остане в земите му и да се радва на всички заслужени почести. Добави, че съм му приятел завинаги и мога да поискам всичко, стига да е в негова власт или притежание, но въпреки това все отказваше да ме пусне, като измисляше непрекъснато всякакви пречки и поводи за отлагане. Първо бяха раните ми, отдавна зараснали, после каза, че трябва да се възстановя напълно, дори и да не бях се чувствал никога по-силен. Накрая каза да изчакам да бъде подготвен кораб, което било сериозно начинание и когато пожелах да узная колко време ще отнеме това, кралят отговори неясно, сякаш това беше последната му грижа. Когато се опитвах да бъда по-настоятелен в желанието си да се върна у дома, той се сърдеше и ме питаше дали съм недоволен от гостоприемството му. На това нямаше как да не отговоря с благодарност за неговата щедрост и за всеки жест на удовлетворение. Реших, че кралят не е толкова глупав, за колкото го мислех и отидох при Хергер за съвет, като му разказах за тревогите си и дори споделих: