Разбрах, че никога няма да го убедя в правотата на вярата си, нито той мен, и така се разделихме. Беше скръбна раздяла. С мъка на сърцето си взех сбогом с Хергер и останалите воини. Усетих, че той изпитва същото и стиснахме раменете си един на друг, и аз се качих на борда на черния кораб, който потегли към страната на Даните. И както се отдалечавахме от бреговете на Венден, последното нещо, което видяха очите ми, бяха блесналите покриви на големия палат Хурот, и когато обърнах поглед — пред мен се стелеше сивият огромен океан. И тогава се случи следното:
Ръкописът завършва внезапно в този момент и последните думи в края на страницата са „nunc fit“. Въпреки че повествованието явно продължава, други пасажи не са открити досега. Това е, разбира се, чиста историческа случайност, но всеки от превеждалите ръкописа коментира уместността на този внезапен завършек, който предполага началото на някакво ново приключение, някаква друга необичайна гледка. Можем само да съжаляваме, че поради решаващата дума на изминалите столетия те ще останат скрити от гладния поглед на съвременния читател.
Приложения
Както беше подчертал Уилям Хауълс, в природата обстоятелствата изключително рядко се стичат така, че живо същество да умре по начин, по който останките му да бъдат запазени във вид на вкаменелост за бъдещите времена. Това важи особено силно за дребното, крехко и безнадеждно свързано със земята създание, каквото е човекът. Ето защо вкаменените останки на предците му са изключителна рядкост.
Учебникарските диаграми, представящи „родословното дърво на човека“, внушават някаква сигурност в утвърждаваните от тях факти, ала това подвежда. Въпросното дърво расте и се налага да се подрязва на всеки няколко години, като едно от най-противоречивите и причиняващо главоболия разклонения се оказва означеното с етикета „Неандерталски човек“.
Името му идва от долината в Германия, където първите останки от подобните нему са открити през 1856 година, три години преди Дарвин да публикува „Произход на видовете“. Тогавашният викториански свят бил твърде недоволен от намерените скелетни останки и винаги подсилвал грубите и недодялани черти на неандерталеца; до ден-днешен в съзнанието на болшинството самата дума е синоним на всичко глупаво и зверско в природата на човека.
С обяснимо облекчение ранните изследователи намерили решението, че Неандерталският човек е „изчезнал“ преди около 35 000 години и бил заместен от Кроманьонския човек, чийто скелет предполагал деликатност, чувствителност и интелигентност в такава степен, в каквато Неандерталският предполагал чудовищна бруталност. Господстващата презумпция била, че превъзхождащият го, по-съвременен Кроманьонец отстранил Неандерталеца.
В действителност се оказва, че науката разполага с твърде ограничено количество надежден неандерталски скелетен материал. От повечето от осемдесет познати фрагмента само дузина са достатъчно запазени или с надеждно определена възраст, за да подкрепят сериозно изследване. Както не можем със сигурност да определим доколко разпространен е бил неговият вид и каква е била съдбата му. Освен това съвременният поглед върху костните експонати подлага на основателно съмнение викторианската убеденост в неговите чудовищни, получовешки черти.
В свой материал от 1957 година Строус и Кейв пишат: „Ако можеше да бъде съживен и поставен в метрото на Ню Йорк, при условие, че бъде изкъпан, избръснат и облечен в съвременно облекло, твърде малко вероятно ще е той да привлече повече внимание от някои от другите посетители.“
Или както друг антрополог се изразява неконвенционално: „… възможно е на пръв поглед да ви се стори малко чепат, но надали бихте имали нещо против да се ожени за сестра ви.“
От подобна отправна точка има само малка крачка до убежденията на някои съвременни антрополози, че Неандерталският човек като анатомическа разновидност на съвременния човек не е изчезвал никога и продължава да живее в модерните времена.
Новата интерпретация на находки от неандерталската култура също поддържа един чувствително по-благоприятен образ на въпросния индивид. Антрополозите от миналото били силно впечатлени от красотата и дълбочината на пещерните рисунки, появили се с Кроманьонския човек, които, заедно със скелетния материал, в голяма степен подсилили идеята за една нова чувствителност, дошла да замести съществуващата преди „мрачна примитивност“.