— Ще те сложа при двама мои агенти — каза Дилейни. — Те и в момента прозвъняват местните медии.
В залата кипеше енергия. Дилейни съзнаваше, че затяга обръча около този призрак. Но въпреки това нещо в цялата работа ме притесняваше. Теорията изглеждаше правилна, но за много неща Банкнотата разчиташе на късмет. Нямаше друг избор. Засега беше извършил убийства в осем щата и при всичките осем процеса имаше осъдителна присъда на невинен човек. С Ню Йорк щяха да станат девет. Знаех по-добре от всеки, че докато се гледа наказателно дело, може да се случи какво ли не. Дори при много сериозни улики имаше променливи величини. Само на късмет ли се дължеше успехът на Банкнотата с присъдите в осемте процеса?
— Докато проверявате местните медии, събирайте всякакви изображения от процесите. Може да има видеоматериали или снимки на присъстващите в съдебната зала. Мисля, че нашият човек наблюдава всяка минута. Може пък някой фотограф да го е заснел — отбелязах.
— Слабо вероятно е, но ще потърсим — отговори Дилейни. — Присъствието му в съда отговаря на психологическия му профил. Много убийци се връщат на местопрестъплението или вземат трофеи от жертвите си. Така преживяват вълнението отново и отново. Разбира се, не е като убийството. Притокът на адреналин не е толкова силен, но все е нещо.
Харпър се изправи и събра бележките си, нетърпелива да се захване за работа.
— Всичко това ще бъде ли достатъчно за оправдателна присъда на Соломон? — попита тя.
— Не знам. Днес Прайър ще представи убедителни доказателства пред съдебните заседатели. Би ми било от помощ, ако Боби си спомни къде е бил през нощта на убийствата.
— Наистина ли не знае? — попита Харпър.
— Твърди, че бил пиян и не помни.
— Някой все трябва да го е разпознал, ако е бил в бар, нали? — отбеляза Дилейни.
— Ти така мислиш, но аз гледах записа от охранителната камера. Носел е тъмни дрехи, шапка с козирка и качулка. Много знаменитости се разхождат незабелязани из Ню Йорк, ако се дегизират…
Думите заседнаха в гърлото ми. Дилейни беше улучила болно място. Все някой трябва да е разпознал Боби.
— Дилейни, имаш ли списък на техническите експерти на ФБР в тази сграда?
— Мога да намеря. Защо?
— В интерес и на двама ни е Боби да бъде оправдан. Нуждая се от помощта ти — обясних.
Тя скръсти ръце и се изправи.
— Ако не става дума за нещо незаконно, може би ще успеем да помогнем.
— Ами възможно е да имаме малък проблем в това отношение.
Дилейни ме изгледа. Усмихнах се и поясних:
— Формално погледнато, ще бъде незаконно само ако ни хванат.
51
Съдебният охранител думкаше по вратата от почти десет минути. Беше седем и половина. Вместо на стари зеленчуци в коридора миришеше на пържени яйца. Повечето съдебни заседатели вече бяха слезли долу. Охранителят, Кейн, Бетси и Рита стояха в коридора и викаха на обитателя на стаята да отвори вратата.
— По дяволите, къде е портиерът с резервния ключ? — изруга охранителят и отново заблъска с юмрук.
Точно в този момент портиерът се показа запъхтян и му подаде ключа.
— Много се забави — скастри го охранителят.
Портиерът само сви рамене.
— Влизаме — съобщи Бетси.
Кейн беше напълно облечен, също като другите, но все още с хавлиена кърпа на раменете си. Беше взел душ и с малко грим беше скрил синината от фрактурата на носа. Постара се да овладее вълнението си, докато отключваха вратата.
— Буден ли сте? Съдебна охрана — провикна се мъжът и пристъпи в стаята.
Кейн леко избута Бетси и последва охранителя.
Стаята изглеждаше безукорна. Върху леглото имаше спортен сак. Завивката беше отметната, но леглото беше празно. От банята в дъното на стаята струеше светлина. Охранителят се запъти натам.
— Божичко! — извика Бетси.
Охранителят се завъртя. Кейн също. Бетси и Рита се разпищяха. Бяха се вторачили в тясното пространство между леглото и лявата стена, близо до вратата. Охранителят издърпа леглото по-настрани от стената. Всички впериха поглед в трупа на Мануел Ортега. Около врата му имаше примка от чаршаф. Другият край на чаршафа беше вързан за един от стълбовете на леглото. Лицето му почти докосваше пода. Изглежда, се беше обесил.