— Този процес е прокълнат — каза той. — Трябва да го приключим час по-скоро.
Боби беше прекарал тежка нощ. Не беше мигнал. Холтън го доведе в съда с цяла група охранители и се настани на реда зад нас. Почти през цялата сутрин ръката му обгръщаше Боби. Подкрепяше го. Шепнеше му насърчително. Уверяваше го, че има най-добрия екип от защитници на света.
Признателен бях на Холтън. Харпър явно го харесваше, освен това той беше достатъчно проницателен да усети, че Боби е на края на силите си. Не му оставаше много.
С Боби се настанихме на масата на защитата и аз му обясних, че Арнолд ще дойде по-късно. Той хвърли поглед през рамо. Холтън му се усмихна, вдигна юмрук и устните му оформиха: „Кураж!“.
— Всичко е наред, Боби. Смятаме, че знаем кой е причинил това на Ариела и Карл. Днес ще съобщя на журито. Ти само се дръж — казах му.
Боби кимна. Не можеше да говори. Видях го как се мъчи да преглътне бучката в гърлото си. Поне си беше взел лекарствата. Холтън пък се беше постарал да му осигури топъл сандвич на път за съда. Беше хапнал малко.
Налях му вода. И после му зададох въпроса. Беше противен и опасен въпрос, но нямах голям избор.
— Боби, трябва да знам къде си бил в нощта на убийствата. Готов ли си да ми кажеш истината?
Той се вторачи в мен и се помъчи да изрази възмущение. Не се получи.
— Бях пиян. Не помня.
— Не ти вярвам. И съдебните заседатели няма да ти повярват.
— Това е мой проблем. Не съм убил никого, Еди, вярваш ли на това?
Кимнах. Но вътрешно ми призля. И преди бях грешал по отношение на клиенти.
— Ако не ми кажеш, ще зарежа всичко. Знаеш го, нали?
Той кимна. Нищо не каза. Никой не е такъв глупак, че да изгуби втори адвокат насред процес за убийство. Но Боби продължаваше да мълчи. Притиснах го колкото можах. Не исках да го прекърша. Все още вярвах, че той не е убиец. Каквото и да криеше, беше свързано по-скоро с личното му чувство за вина. Може би смяташе, че ако си бе останал у дома, Ариела и Карл сигурно щяха да са живи.
Всички се изправихме, когато Хари влезе в съдебната зала. Той нареди да въведат съдебните заседатели и аз ги наблюдавах внимателно, докато се настаняваха по местата си. Търсех две неща. Първото беше водачът.
От жените две ми се струваха по-властни. Рита Весте и Бетси Мълър. От тях намирах Бетси за по-вероятния водач. Днес сутринта и двете изглеждаха мрачни. Личеше, че са плакали. Виждах го по лицата им. Седяха в отбранителна поза. Бетси беше обгърнала тялото си с ръце, а Рита бе преплела пръсти и гледаше надолу.
Може би те бяха намерили тялото на Мануел.
Не бях обърнал сериозно внимание на мъжете, но сега започнах да ги преценявам.
Шеф-готвачът Тери Андрюс беше най-високият. Не си го представях като лидер. През цялото време изглеждаше равнодушен и разсеян. Човек, зает със собствените си дела.
Даниъл Клей имаше нещо между зъбите, опитваше се да го измъкне с език и не проявяваше почти никакъв интерес към случващото се в залата.
Джеймс Джонсън си бъбреше с Крис Пелоси. Преводачът и уеб дизайнерът бяха силни характери и всеки от тях би могъл да претендира за водачеството. Най-възрастният съдебен заседател, шейсет и четири годишният Брадли Съмърс, си гризеше ноктите и гледаше към тавана. Приех това за добър знак. Той мислеше. Може би не за делото, но поне умът му беше способен на рационален анализ.
Оставаше последният мъж, Алек Уин. Любителят на заниманията на открито с колекция от пушки. Онзи, чието зловещо изражение беше забелязал Арнолд, преди Уин да го прикрие. Седеше с изпънат гръб. С ръце в скута. Внимаваше. Беше готов да изпълни дълга си.
Заключих, че той е алфа-мъжкарят. Трябваше да го наблюдавам внимателно.
Прайър призова патоложката Шарън Морган. Руса жена, подходящо облечена с черен костюм. Беше на петдесет и няколко, но младееше. И най-важното, обикновено беше много прецизна в показанията си. Беше присъствала на местопрестъплението, беше извършила аутопсиите и беше намерила банкнотата в устата на Карл. Прайър я представи на журито. После описаха нараняванията и аутопсиите. Патоложката потвърди причината за смъртта на всеки от двамата. Фрактура на черепа и мозъчна травма при Карл.