Този път Айгерсън се обърна към съдебните заседатели, погледна право към тях и заяви уверено:
— Сигурен съм. Видях го. Беше девет часът вечерта. Кълна се в децата си.
— Свидетелят е ваш — каза Прайър, доволен от себе си. Обърна гръб на журито и на свидетеля и се върна на масата на обвинението.
Изправих се бързо, без да обръщам внимание на режещата болка отстрани, сграбчих Прайър за ръката, преди да стигне до мястото си, и казах:
— Стойте така, господин Прайър, ако обичате.
Той се опита да се извърне и да погледне съдията, но аз стиснах ръката му. Спря и ми скръцна със зъби. Преди да успее да възрази или да се дръпне, аз изстрелях:
— Господин Айгерсън, говорихте с господин Прайър почти половин час. Той стоеше на три метра от вас и непрекъснато беше пред погледа ви. Кажете ми какъв цвят е вратовръзката му.
Прайър изпуфтя възмутено. Все още не го пусках. Той стоеше с гръб към свидетелското място.
— Червена, струва ми се — отговори Айгерсън.
Пуснах ръката на Прайър. Той присви очи и закопча сакото си над розовата вратовръзка, преди да седне на масата на обвинението.
— О! — възкликна Айгерсън. — Мислех, че е червена. Сбърках.
— Евтино, много евтино — обади се Прайър.
Обърнах се към прокурора и казах:
— Не попитах колко струва вратовръзката ви, но ако сте платили повече от петдесет долара, направо са ви ограбили.
Смях плисна като вълна през залата.
— Господин Айгерсън, мярнали сте човека на улицата за колко? Две, може би три секунди?
— Нещо такова.
— От какво разстояние?
— От шест метра, може би малко повече.
— Значи може да е било и от девет метра?
Той се замисли.
— Може би не от чак толкова далече. Да кажем, около осем метра.
— Тъмно ли беше?
— Да — отговори Айгерсън.
— Човекът, когото сте видели, е бил с тъмни очила и качулка, така ли е?
— Да, но беше той.
— Бил е той, защото е бил облечен като Робърт Соломон и е вървял към неговата къща, нали?
— Той беше — повтори Айгерсън.
— Значи от осем метра сте видели в мрака мъж с качулка и тъмни очила. Всъщност това сте видели, нали?
— Да. И беше…
— Бил е мъж, който върви към къщата, в която живее Робърт Соломон. Затова сте го помислили за обвиняемия. Прав съм, нали?
Айгерсън не каза нищо. Търсеше правилния отговор.
— Може да е бил всеки. Всъщност не сте видели почти нищо от лицето, нали?
— Не видях почти нищо от лицето, но знам, че беше той — предизвикателно заяви Айгерсън.
Докато задавах последния си въпрос, се обърнах към съдебните заседатели:
— Носеше ли вратовръзка?
Те се засмяха. Всички освен Алек Уин.
Айгерсън не отговори.
— Няма да разпитвам свидетеля отново — каза Прайър. — Обвинението призовава Тод Кини.
Айгерсън напусна свидетелското място с наведена глава. Прайър не даваше пет пари. Така подхождаше. Повечето прокурори биха прекарали цялата сутрин с Айгерсън. Не и Прайър. Подмяташе свидетелите като бързи топки. Ако някой не се харесаше на журито, веднага след него щеше да има друг. Тактиката му беше рискована. Отсечени залпове от показания. От една страна, това опростяваше нещата — процесът се развиваше бързо и съдебните заседатели бяха нащрек.
Кини се оказа учудващо млад. Носеше бяла риза и вратовръзка, джинси и син блейзър и всичко по него изглеждаше поне с два номера по-малко. Дори вратовръзката не стигаше до кръста му. Беше млад. Хипстър. Само се хабеше като технически експерт. От него ставаше страхотен агент под прикритие.
Прайър се надигна от мястото си. Дясното му стъпало затупа по пода. Бях го нервирал. Реших да увелича натиска. Докато се връщах към масата си, спрях и прошепнах в ухото му:
— Извинявай за вратовръзката. Беше евтин номер.
Чувах Кини да приближава.
— Това няма да спаси клиента ти. И ако отново ме докоснеш, ще ти размажа физиономията — каза Прайър с усмивка, предназначена за съдията.