Дилейни ми кимна и двамата се загледахме в съдебните заседатели. Докато тя говореше, цялото ми внимание беше насочено към един човек. Алек Уин. Той седеше с кръстосани крака, отпуснал едната си ръка в скута, а с другата поглаждаше брадичката си. Слушаше внимателно всяка дума на Дилейни.
Това беше. Бяхме го обсъдили. Всички „за“ и „против“. И бяхме единодушни, че нямаме алтернатива.
— ФБР смята, че при онези процеси серийният убиец по прякор Банкнотата е успявал да заеме място сред съдебните заседатели и да ги манипулира, за да произнесат осъдителна присъда.
Сигурно публиката е реагирала. Рязко поемане на въздух, неволни удивени възклицания. Сигурен бях. Само че не ги чух. Чувах единствено шумното биене на сърцето си. Бях изцяло съсредоточен. Познавах всеки сантиметър от лицето на Уин. Виждах как се издигат и спускат гърдите му, виждах ръцете му, дори най-лекото поклащане на крака му, преметнат върху другия.
Докато Дилейни отговаряше на въпроса ми, изражението му се промени. Очите му се разшириха, устните се раздалечиха.
Бях сигурен, че ще се издаде веднага. Такова твърдение бе равносилно на демаскирането на Банкнотата в пълна с хора зала. Твърдението на Дилейни би трябвало да го блъсне като талпа в слепоочието.
Но не бях убеден, че е така.
Постепенно светът отново дойде на фокус. Звуци, миризми и болката в ребрата ме връхлетяха едновременно, сякаш изплувах от дълбокото.
Другите съдебни заседатели реагираха сходно на Уин. Някои отказваха да повярват. Други замръзнаха в неподправен ужас, прозрели вероятността такъв човек да се разхожда свободно сред тях.
Който и да беше Банкнотата, овладя се безупречно. С нищо не се издаде. Отново измерих продължително Алек Уин.
Не можех да преценя със сигурност.
Имаше още един въпрос, който напираше да бъде зададен след последния отговор на Дилейни. Можех да й го задам веднага. Не го направих. Щеше да се изтълкува като опит да предизвикам прекратяване на процеса. Можеше да изглежда и като обвинително размахан пръст към съдебните заседатели. Би прозвучало по-добре, ако го зададе Прайър.
Оставих на него да го направи.
— Нямам повече въпроси — оповестих.
Прайър се хвърли напред още преди да седна. Беше като отвързана хрътка.
— Специален агент Дилейни, твърдите, че Ариела Блум и Карл Тоузър може да се окажат жертви на този сериен убиец, Банкнотата, нали така?
— Да — отговори Дилейни.
— Според показанията ви Банкнотата избира жертвите си, убива ги и после старателно подхвърля улики, за да натопи невинен човек, така ли?
— Точно така — потвърди Дилейни.
— Но съдейки по последния въпрос, който ви зададе господин Флин, вие сте убедена, че той прави много повече. Смятате, че се вмъква в съдебното жури, за да осигури осъждането на невинен човек, така ли?
— Да, така мисля.
Прайър се приближи още до ложата на съдебните заседатели и постави длан върху парапета. Позата му намекваше, че заема страната на журито, че застава зад него.
— Е, следователно подозирате, че серийният убиец в момента е в залата. И седи в ложата зад мен?
Притаих дъх.
— Преди да отговорите на въпроса, специален агент Дилейни — намеси се Хари, — искам адвокатът и прокурорът незабавно да дойдат в кабинета ми.
61
Кейн беше присъствал на много съдебни процеси и във всеки от тях имаше по нещо ново. Но тук новите неща бяха много.
Този път той имаше усещането, че е въвлечен истински в процеса. Не само като заседател, но и като активен участник. ФБР най-сетне го бяха надушили. Агент Дилейни изглеждаше умна жена, имаше проницателен поглед. Кейн долавяше живия й интелект. Достоен противник? Може би, помисли си.
Беше неизбежно, каза си той. След толкова много години, толкова много трупове, толкова много съдебни процеси. Накрая все някой щеше да събере две и две. Не ги беше улеснил. Разбира се, че не. Мечтаеше си обаче някой ден, дълго след смъртта му, да се намери умник, който да навърже всичко.
И като го навърже, да стигне и до Кейн. Щеше да прозре и да оцени стореното от него като никой друг. Неговата мисия. Неговото призвание. На показ пред света.
Не беше очаквал да се случи толкова скоро. Поне не преди да завърши шедьовъра си.