Нямаше надежда. Сънищата на Кейн открай време бяха зловещи. Изпълнени с чудовища и момчета, които копаят пръстта и търсят кости.
Не се наложи да чака дълго. Младежът го отведе обратно в съдебната зала, където той се присъедини към другите заседатели. Съдията им съобщи, че защитата няма да призовава повече свидетели. Наближавало пет часът, но и адвокатът, и обвинителят смятали, че ще успеят да изнесат заключителните си речи преди шест. Заседателите щели да се върнат в хотела, да обмислят делото и да дойдат в съда сутринта, за да обсъдят присъдата.
Ритъмът на този процес опияняваше Кейн. Доволен беше, че остави охранителя жив. Не се налагаше да бяга. Още не. Не и преди това да приключи.
Когато Прайър стана от мястото си, за да се обърне към журито, съдебната зала застина неподвижно. Прокурорът наруши тишината с обещание:
— Уверявам всеки от вас, че решението, което ще вземете по това дело, ще се превърне в неизменна част от живота ви. Знам, че ще е така. Трябва да направите правилния избор. Сгрешите ли, решението ще се превърне в игла, която с всеки изминал ден ще се придвижва все по-навътре по вените ви. Докато не достигне сърцето. Животът на един човек е във вашите ръце. Това ще ви каже защитата. Господин Флин вероятно ще ви го напомни многократно. Но в действителност държите в ръцете си много повече. Държите съдбата на всеки жител на този град. Разчитаме на закона да ни закриля. Да наказва онези, които отнемат живота ни. Унижаваме природата си, ако не уважаваме тази отговорност. Забравяме жертвите, ако не изпълним дълга си. И нека бъде ясно — ако разгледате внимателно всички улики, дългът ви повелява да обявите обвиняемия за виновен.
64
Боби се смаляваше пред очите ми. След всяка дума на Прайър той ставаше все по-дребен и по-крехък, като че ли животът в него се изпаряваше с всяка изминала минута.
Прайър припомни на съдебните заседатели основните моменти. Че Боби не е казал на никого къде е бил в нощта на убийствата. Че отпечатъците му са по бейзболната бухалка. Че е излъгал кога се е прибрал у дома. Че неговите отпечатъци и ДНК са върху банкнотата в устата на Карл. Че той има мотив и възможност, че по тялото му е имало кръв на Ариела, а ножът, с който е била убита, изобщо не е излизал от къщата. А теорията за друг убиец? Номер на защитата. Нищо повече.
Когато Прайър седна на мястото си след трийсет минути, по челото му беше избила пот. Бе дал всичко от себе си.
Беше мой ред.
Напомних на съдебните заседатели, че рутерът в къщата на Соломон е регистрирал наличието на неизвестно устройство точно по същото време, когато човекът, облечен като Боби, е пристигнал там. Напомних им, че който е влязъл в къщата тогава, най-вероятно е изключил сензора за движение на охранителната камера.
Някои от заседателите, особено Рита и Бетси, видимо следваха логиката ми.
Уин седеше със скръстени ръце.
Нямаше как убийствата да са станали по описания от обвинението начин. Карл най-вероятно беше нападнат в гръб, надянали му бяха торба на главата и го бяха ударили с бухалката, която Боби държеше във входното антре. Затова Ариела все още е спяла дълбоко, когато убиецът се е промъкнал в спалнята й. Напомних и за банкнотата, от която бе заличена всякаква друга следа от ДНК освен на Боби и на един отдавна мъртъв човек.
— Уважаеми съдебни заседатели, господин Прайър ви напомни какво повелява дългът ви. Нека изясня думите му. Имате дълг само към самите себе си. Единственият въпрос, който трябва да си зададете, е: сигурни ли сте, че Робърт Соломон е убил Ариела Блум и Карл Тоузър? Напълно ли сте сигурни? Твърдя, че господин Айгерсън не беше сигурен, че е видял обвиняемия в онази нощ. Твърдя, че вие няма как да бъдете сигурни дали банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, не е била обработена лабораторно. Само че онова, което твърдя аз, няма никакво значение. Важно е какво знаете вие. А вие знаете дълбоко в сърцето си, че няма как да бъдете сигурни дали Робърт е убил тези хора. Остава само да го изречете.
Следващите няколко минути от живота ми преминаха в мъгла. Струваше ми се, че съм говорил на заседателите една минута, а в следващата вече си събирах багажа и се сбогувах с Боби. Той си тръгваше с Холтън и бодигардовете си. На сутринта щяхме да чуем присъдата. Може би. Изведоха заседателите и залата започна да се опразва. Хари се беше навел над масата си и говореше със съдебната секретарка. В залата бяха останали няколко зрители. Дилейни и Харпър ме чакаха. Изглежда, усещаха, че се нуждая от малко време да се успокоя. Тази реч ме беше изцедила. Мозъкът ми се беше размекнал.