Банкнотата с пръстови отпечатъци и ДНК на Еди Флин.
Банкнотата, която щеше да пъхне адвоката зад решетките точно когато кариерата му щеше да се изстреля в Космоса. Флин беше по всички новини, във всички вестници. Най-търсеният адвокат в Ню Йорк. Кейн го беше предвидил.
За Еди Флин американската мечта приключваше дотук.
66
Грейнджър откопча белезниците, заповяда ми да се обърна и отново ги закопча пред тялото ми. Беше дребна проява на милост. Ако се возех в колата със закопчани на гърба ръце, белезниците щяха да се забиват в ребрата ми. Щях да припадна след две преки. Грейнджър натисна главата ми и ме принуди да седна на задната седалка на необозначена полицейска кола. Автомобил на цивилни ченгета. Миришеше на стара храна и седалките бяха прокъсани.
Кожата ми настръхваше при мисълта за Арнолд с натъпкани в гърлото пари. Банкнотата ме беше натопил. Точно както беше натопил другите. Трябваше да впрегна всичките си сили, за да се успокоя. Да не забелязвам болката и да си разчовъркам мозъка.
Шофьорската врата се отвори и Грейнджър седна зад волана. Ченгето от Роуд Айланд се тръшна на пасажерското място. Усетих как задната седалка се наклони, когато Андерсън се намести от лявата ми страна. Още беше с гипса. Погледнах го и видях нещо, което ме уплаши.
Той се потеше. И трепереше.
Грейнджър се включи в движението и потегли. Не откъсвах очи от Андерсън. Бях безмилостен с него в съда. И здравата му бях натрошил ръката. В момента би трябвало да злорадства. Да ме гледа презрително, да се наслаждава на победата. Двамата с Грейнджър би трябвало да пускат шеги и да се присмиват на защитата ми. Да ме плашат. Да повтарят, че това е краят, че ще прекарам остатъка от живота си в затвора.
Вместо това въздухът в купето беше сгъстен от напрежение. Напомняше ми за онези случаи, когато седях отзад в някой микробус или кола в очакване да се заемем с измамата.
— Благодаря, че ни остави да арестуваме този тип — каза Грейнджър.
— Няма проблем. Добър вечер, господин Флин, казвам се Валаскес — представи се ченгето от Роуд Айланд и отново насочи вниманието си към Грейнджър. — Радвам се, че управлението ме свърза с теб и ми спести главоболията около юрисдикцията. Веднага ми стана ясно, че Флин ви е слабост.
— О, да, имаме си история — каза Грейнджър.
Погледнах го в огледалото и вместо самодоволна усмивка, забелязах у него нещо друго. Възбуда. Ако седях с изправен гръб, можех да го наблюдавам в огледалото. Стрелкаше поглед по платното, по тротоарите, назад към Андерсън. И се стараеше да държи под око ченгето от Роуд Айланд — Валаскес.
Разбрах, че нещо не е наред. Не знаех само дали Валаскес е наясно. Май не.
Докато минавахме по Сентър Стрийт, се облегнах назад и усетих телефона си в джоба на сакото. Никой не ме беше обискирал. Като имах предвид възрастта и поведението им, тримата заедно сигурно работеха в полицията най-малко петдесет години.
Необичайно е ченге с поне десетгодишен стаж да забрави да обискира заподозрян. Откритието ме напрегна. Грейнджър зави няколко пъти и поехме на север. Което никак не ме разведри. Уж трябваше да ме закарат в Роуд Айланд. Най-бързият път беше на юг, право по крайбрежната „Рузвелт“, докато се влеем в междущатска магистрала 95. Никое ченге от отдел „Убийства“ няма да мине по друг път. Познаваха града по-добре от всеки друг.
— Къде отиваме? — попитах и бавно плъзнах пръсти към долния край на якето си, после преместих двете си ръце надясно, към дръжката на вратата.
— Затваряй си устата — сряза ме Грейнджър.
— Да го духаш — отговорих.
— Прави каквото ти се казва и си дръж езика зад зъбите — нареди Андерсън.
Не го послушах.
— Ако отиваме в Роуд Айланд, защо не караме по „Рузвелт“? — попитах.
Ченгето пред мен се завъртя към Грейнджър.
— Неприятно ми е да го кажа, но адвокатът има право. — Валаскес погледна часовника си.