Ето защо пробата от банкнотата в устата на Тоузър даде съответствие с Пена. Не беше възможно той да е докосвал банкнотата, защото вече беше мъртъв. Въпросната ДНК още от самото начало е била на Кейн, но той я бе завел под друго име.
Много умно.
Вероятно в досиетата на охранителите в колежа щеше да има снимки. Очаквах човекът на Харпър да намери снимка на Кейн в досието на Ръсел Макпартланд.
Нямаше друго обяснение.
Мобилният на Харпър звънна и тя вдигна. По уредбата на колата прозвуча гласът на Дилейни:
— Огледахме улицата и околността в радиус от километър. Не засякохме Кейн. Видяхме няколко души, но нищо необичайно. Хора, които се прибират от нощни клубове и барове, няколко наркомани върху одеяла в края на уличката, някакъв е паркирал пред една кръчма и спи като пън на предната седалка на астън мартина си. Явно е пиян. И в момента наблюдаваме, но няма и следа от Кейн. Още не.
— Нещо против да се видя с Боби? — попитах.
— Не, но не се бави — каза Дилейни и затвори.
— Ти върви. Ще те откарам и ще паркирам на улицата — каза Харпър.
Завихме към Трийсет и девета улица. Къщата на Боби беше по средата. Замислих се как ли ще реагира на онова, което ще му кажа. Сигурен бях, че ако федералните пипнат Банкнотата тази вечер, още утре сутринта ще успея да прекратя делото срещу него. Толкова много неща се случиха. Арнолд беше мъртъв, а аз още не бях имал време да асимилирам този факт. По някакъв начин Кейн беше успял да ме натопи за убийството му с друга банкнота от един долар.
— Спри колата — казах.
— Моля?
— Веднага спри колата. Искам да се обадиш на ченгето в Чапъл Хил. Кейн не разчита само на късмета си през всичките тези години — обясних на Харпър.
Харпър звънна на полицая. Почакахме. Той вдигна и каза, че току-що е намерил досието на охранителя Ръсел Макпартланд. Щял да го изпрати по имейл на Харпър утре сутрин, обаче тя успя да го убеди да снима досието с телефона си и да й изпрати снимките като съобщения. Полицаят го направи. Обадих се на Дилейни и й разказах всичко.
Най-накрая всички парченца паснаха. Обсъдихме нещата за десетина минути, после Харпър ме остави пред къщата на Боби. Най-обикновена къща от кафяв камък. Най-подходящият квартал, където човек може да се укрие от медийна буря.
Качих се по стълбите и потропах на входната врата. Студът щипеше бузите ми, духнах в шепи да се стопля. Холтън отвори вратата и откъм къщата лъхна топлина.
Той все още беше с черния панталон от костюма си и с вратовръзка. Беше свалил само сакото. Успокоих се при вида на оръжието му. Глок в плосък кобур на колана му.
— Добре ли си? — попита ме.
— Чувствам се ужасно. Боби как е?
— Влизай, горе е. Някакви новини?
Минах покрай Холтън и с признателност го чух да затваря вратата зад мен. Не си носех палтото и след като изминах пеша краткото разстояние от колата до къщата, целият треперех. За щастие, морфинът продължаваше да действа, иначе болката в потрошените ми ребра щеше да е нечовешка.
Коридорът беше тъмен, но в ъглите проникваше светлина от дневната. Чух бейзболен мач по телевизията.
— Качи се при него. На втория етаж е — каза Холтън. — Записах си мача и сега наваксвам. И защо не? Чувствам се по-сигурен с федералните, които са паркирали отпред. Поуспокоих се, нали разбираш?
Кимнах.
— Естествено. Последните дни бяха трудни, но нещата най-вече се обръщат в полза на Боби. Дано всичко приключи скоро.
Холтън вече се беше извърнал и се беше запътил към дневната. Видях го как се отпуска тежко на голямото канапе пред огромния телевизор и пита:
— Пипнахте ли онзи тип? Банкнотата?
— Може би. Според мен разполагаме с достатъчно поне да обявим процеса за невалиден. Ако го заловим, очаквам оправдателна присъда.
Холтън отвори бутилка бира и ми я подаде.
— Искаш ли? Като те гледам, имаш нужда.
И беше прав. Имах нужда. От тази и от още двайсет след нея.
— Не, благодаря.
Качих се на първия етаж, отидох до стълбището към втория и извиках Боби.
Никакъв отговор. Когато се качих най-горе, отново ми стана студено. Светлините бяха угасени, Боби сигурно си беше легнал. Леден повей докосна бузата ми. Прозорецът към улицата беше отворен. Приближих се към него безшумно. Надникнах. Беше открехнат трийсетина сантиметра и гледаше към аварийното стълбище. Надвесих се навън. Над и под мен на стълбището нямаше никой.