Откажех ли се, престанех ли да помагам на хората, сигурно щях да издържа шест месеца, преди отново да ме загризе вината. Беше като татуировка, която тежи сто килограма. Докато се борех за клиентите си, на които вярвах, постепенно се отърсвах от това бреме. Щеше да отнеме време. Надявах се и се молех Кристин да ме чака.
— Еди, зает ли си утре вечер? Ще правя шницели, а Ейми много иска да те види — каза Кристин.
Необичайно. През уикендите пътувах до тях да се виждам с Ейми. За пръв път ме канеха в делничен ден.
— Всъщност май ще поема ново дело. Голямо е, но винаги мога да отделя няколко часа. По какъв повод? — попитах.
— О, нищо специално. Към седем и половина?
— Ще дойда.
— Ела в седем и половина, не в осем или осем и половина, нали?
— Обещавам.
Отдавна не ме бяха канили на вечеря. Напрегнах се. Искаше ми се отново да бъдем семейство, но работата ми навличаше всякакви неприятности у дома. През последните няколко години си блъсках главата как да уравновеся практиката си. Заемах се със случаи, които ми създаваха проблеми. А семейството ми не го заслужаваше. Напоследък по-силно от всякога усещах необходимост от промяна. Дъщеря ми растеше, а аз не бях до нея всеки ден.
Промяната беше наложителна.
Ехо от стъпки привлече вниманието ми към дребна жена със строго лице и черен костюм. Дългият бретон на иначе късата й руса коса подскачаше отривисто, докато токчетата й оповестяваха нейната поява.
— Господин Флин, последвайте ме, ако обичате — каза тя с едва доловим немски акцент.
Последвах я до очакващия ни асансьор. След броени секунди се озовахме на етажа на адвокатската фирма. Отново по бели плочки стигнахме до стъклена врата с надпис Кантора „Карп“.
Зад вратата беше като във военна зона.
Фирмата беше голяма, цялата разположена в едно огромно помещение с изключение на две зали със стъклени стени отдясно. Екраните на лаптопите озаряваха лицата на армията на Руди. По бюрата не се виждаше нито лист хартия. В едната стая, която явно беше заседателна зала, видях няколко костюмари, насочили вниманието си към дванайсет човека с ежедневно облекло. Примерно жури. Някои от големите адвокатски кантори обичат да изпробват стратегията си, като инсценират процеси със съдебни заседатели, предимно безработни актьори, които подписват дебели и плашещи споразумения за поверителност в замяна на тлъст дневен хонорар. За разлика от адвокатите актьорите лесно се плашат от такива споразумения.
В другата стая видях Руди Карп — седеше сам начело на дълга маса. Въведоха ме при него.
— Сядай, Еди — махна той към мястото до себе си.
Съблякох палтото си, метнах го на един стол и седнах на масата. Беше по-малка от онази в заседателната зала. Имаше девет стола. По четири от двете страни и един начело за Руди. В другия край на стаята забелязах шкаф, пълен с награди. Статуетки, фигурки и кристални плакети от различни уважавани институции като Американската асоциация на юристите. Сигурно Руди настаняваше клиентите си от тази страна на масата, точно срещу трофеите върху шкафа отсреща. Това беше част от рекламата, но не се съмнявах, че до голяма степен задоволява и собственото му его.
— Приготвил съм ти документите, вземи ги и можеш да прочетеш необходимото през нощта — каза Руди.
Блондинката се приближи, взе тънък сребрист лаптоп от другия край на масата и го сложи пред Руди. Той го завъртя и го побутна към мен.
— Всичко необходимо е на харддиска. Опасявам се, че от тук не излиза нищо на хартия. Край служителите ни непрекъснато дебнат репортери. Налага се да проявяваме свръхбдителност. Всички, които работят по случая, имат по един защитен макинтош. Интернет достъпът на компютрите е прекъснат, затова те се свързват помежду си през блутут сървър с парола. Можеш да вземеш този лаптоп.
— Предпочитам да чета на хартия — казах.
— Знам, и аз предпочитам, но не можем да поемем риска дори един лист да излезе от кантората преди процеса. Надявам се, че разбираш.
Кимнах, отворих капака на лаптопа и веднага ми беше поискана парола.
— Засега забрави за това. Искам да се запознаеш с още някого. Ако обичате, госпожо Канард…
Жената, която ме бе довела, се обърна и излезе, без да каже нито дума.