Пръстите ми барабаняха по лъскавия лакиран дъб на масата. Изгарях от нетърпение да се заловя за работа.
— Защо смяташ, че ченгетата са натопили Робърт Соломон? — попитах.
— Адски ще се подразниш, но няма да ти кажа. Направя ли го, ще се съсредоточиш над тази поредица от улики. Искам сам да си направиш изводите. Ако и двамата стигнем до еднакви заключения, ще съм по-уверен, докато излагам тезата ни пред заседателите — отговори Руди и погледът му се стрелна към примерното жури в съседната зала.
— Имаш основание. Е, как върви фиктивният процес? — попитах.
— Недобре. Провели сме четири такива досега — три присъди „виновен“ и едно жури, което не можа да вземе решение.
— В какво съотношение бяха гласовете?
— Трима гласуваха „невинен“. По време на интервютата след процеса тези трима казаха, че ченгетата не успели да ги убедят, но не ги смятали за корумпирани. Границата е много тънка. И точно затова ти ще я прекосиш сам. Ако не успееш, провалът е твой. Ние продължаваме без теб и оправяме щетите. Разбираш, нали?
— Точно така допуснах и аз. За мен няма значение. Просто още не съм сигурен дали искам да се включа. Трябва да прочета делото и тогава ще реша.
Преди да довърша изречението си, Руди се изправи. Не откъсваше поглед от вратата. Към стаята се приближаваха двама едри мъже с черни палта. Къси прически. Големи ръце. Дебели вратове. Приближиха се още двама. Със същия ръст. Същите прически. Същите вратове. Следваше ги дребен млад мъж с тъмни очила и кожено яке. Един от грамаданите отвори стъклената врата, влезе вътре и пропусна дребния младеж да мине. Той влезе в кабинета, а охраната се оттегли и затвори вратата.
Осланяйки се на спомените си от големия екран, очаквах Робърт Соломон да е приблизително с моя ръст и тегло. Около един и осемдесет и пет. И осемдесетина килограма. Мъжът пред мен беше малко над един и шейсет и сигурно тежеше колкото едната ръка на някой от охранителите си. Коженото яке висеше от слаби и тесни рамене, а заради впитите джинси краката му изглеждаха като клечки за зъби. Тъмната рошава коса падаше върху лицето му, а очите му бяха скрити зад големи тъмни очила. Приближи се до заседателната маса и аз се изправих, когато той ми подаде бледата си костелива ръка.
Поех я внимателно. Не исках да го нараня.
— Това ли е човекът, Руди? — попита той и аз тутакси се почувствах, все едно го познавам.
Гласът беше силен и мелодичен. Нямаше никакво съмнение — това беше Робърт Соломон.
— Да, той е — потвърди Руди.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Флин.
— Казвайте ми Еди.
— Еди — повтори той, сякаш изпробваше как звучи.
Не успях да се отърся от баналната тръпка, когато произнесе името ми. Рекламираха това хлапе като следващия Леонардо ди Каприо.
— Казвай ми Боби.
Той стисна ръката ми вяло, макар и любезно. Издърпа стола до мен и всички седнахме. Руди ми подаде документ и ме помоли да го прочета и подпиша. Прегледах го. Доста строг договор за поверителност. Докато прелиствах страниците, усетих как Боби, който седеше от дясната ми страна, свали тъмните си очила и прокара пръсти през косата си. Беше красив. С високи скули и искрящи сини очи.
Подписах договора и го върнах на Руди.
— Благодаря. Боби, искам да знаеш, че Еди още не е дал съгласието си да се включи в екипа ни. Ще прегледа документите и тогава ще вземе решение. Еди не е като повечето адвокати. Той се ръководи от свой… кодекс може би е твърде силна дума. Да го кажем така: ако след като приключи с документите, Еди прецени, че си виновен, ще се оттегли. Ако реши, че си невинен, може би ще ни помогне. Страхотен начин да практикуваш право, не мислиш ли? — каза Руди.
— Харесва ми — отговори Боби и сложи длан върху рамото ми.
Двамата се гледахме известно време. Безмълвно. Просто се взирахме един в друг. И двамата изпитателно търсехме нещо. Нито за миг не забравях, че Боби е талантлив актьор.
— Уважавам начина ти на работа. Искаш да прочетеш документите. Нямам нищо против. В края на краищата уликите на прокуратурата нямат значение. Поне за мен. Не съм убил Ари. Не съм убил Карл. Някой друг го е направил. Аз… аз ги намерих, разбираш ли? Голи в леглото ми. Още ги виждам всеки път, когато затворя очи. Не мога да прогоня гледката от главата си. А онова, което са направили с Ари… То е просто… о, боже, никой не бива да умира така. Искам да видя истинския убиец, изправен на съд. Ето това искам. Бих го гледал как се пържи на електрическия стол.