Таймерът показваше 21:02.
Видеозапис на Боби Соломон, който се прибира у дома малко след девет.
Изключих видеото и се върнах на снимките. Още от първата личеше, че някой от прокуратурата е присъствал на местопрестъплението. На първата група снимки се виждаше входната врата. Умно.
Обикновена дебела дървена врата. Боядисана в тъмнозелено, и то неотдавна. Снимките бяха направени в онази нощ и прясната боя лъщеше на ярката светкавица. По средата имаше масивна месингова топка. Близък план на топката показваше, че е в безупречно състояние. Боята край нея не беше издраскана. Ключалката не беше повредена. Вратата бе напълно невредима.
При положение че на горния етаж имаше двама убити, снимките на най-обикновена врата надали бяха най-важното за нюйоркските полицаи. Тяхната цел беше да заловят убиеца. Всяка минута, която прекарваха на местопрестъплението, би трябвало да обслужва точно тази цел. Нагласата на прокуратурата е друга. Те искат да се уверят, че след залавянето му убиецът ще бъде осъден. Част от целия процес е да предвидиш евентуалната стратегия на защитата — че Ариела Блум и Карл Тоузър са били убити от външен човек — и да я пресечеш още в зародиш.
Входната врата беше невредима.
Отворих следващите снимки. Това беше началото на историята. Поредица снимки, направени в антрето, дневната, кухнята, коридора на втория етаж, стаите за гости — във всяка стая, където нямаше два трупа.
Интериорът беше сходен в цялата къща. Модерен. Минималистичен. Всичко беше в бяло, сиво и бежово. С отделни цветни акценти тук-там. Пурпурна възглавничка върху сивокафеникаво канапе. Абстрактно червено платно на стената в кухнята и импресионистичен пейзаж в пастелни сини нюанси над бялата камина в дневната. Всичко изглеждаше безупречно чисто и подредено. Като къща от каталог. Нямаше личен отпечатък. Нищо не показваше, че вътре живее млада двойка. Може би заради професията си просто не се задържаха у дома.
След десетминутно разглеждане на снимките получих отговори на някои въпроси. Имаше задна врата. Беше заключена и ключът още беше в ключалката от вътрешната страна. От външната страна на задната врата имаше черна метална решетка. С катинар. Не виждах следи от повреда на нито една от двете врати.
Мокетът беше почти бял. Като еднодневна снежна покривка на пода. Мека. Пухкава. Цялата къща беше застлана с такъв мокет. Дори едничка капка кръв би се забелязвала лесно. Нямаше нито една.
Единствената снимка, която се набиваше на очи, беше от коридора на втория етаж. Преобърната масичка пред голям прозорец и счупена ваза на пода. Масичката беше богато гравирана. Хората плащат скъпо и прескъпо за такива оригинални мебели. Следващата снимка беше първата, на която се виждаше местопрестъплението. Насилствената смърт разказва собствена история. Написана от жертвите. Чрез техните рани. По кожата им. Понякога в очите им.
За пръв път виждах такова нещо.
Фотографът на Нюйоркската полиция беше заснел първия кадър, застанал в основата на леглото. Ариела лежеше по гръб от лявата страна, близо до прозореца към улицата. Карл лежеше до нея. Завивката беше смъкната на пода откъм Карл. Ариела беше само по бикини. Ръцете й бяха до тялото, краката — събрани. Зяпнала уста. Отворени очи. Червен торс. В пъпа й се беше събрала кръв. Забелязах по-тъмни петна навсякъде по кожата на гърдите й. Прободни рани. Чаршафът под нея също беше червен. Пръски кръв само по шията. Нищо по лицето или по краката й.
Карл лежеше гол на дясната си страна, с лице към Ариела. Краката му бяха сгънати в коленете, торсът му беше извит напред. Доколкото можех да видя, по него нямаше нито един белег. Никакви прободни рани. Никакви синини. Изглеждаше в пълен покой. Като че ли просто се беше сгушил до жената и беше умрял. Едва на снимката на гърба му открих причината за смъртта. Тилът му беше хлътнал. Имаше малко кръв — тъмночервено петно под главата, но съдейки по формата на раната, заключих, че е убит с един-единствен удар. Вероятно на това се дължеше положението на тялото му — беше със свити крака и наведена от силата на удара глава, в ембрионална поза.
Подобно на ченгетата, адвокатите по наказателни дела свикват да виждат ужасяващата окончателност на живота, насилието, което изписваме взаимно по телата си. Такава е човешката природа. Виждаш ли нещо достатъчно често, то престава да има същото значение, престава да има същото въздействие като първия път.